— Знам кой е, това е съпругът й.
— Не й бил съпруг — възрази Рачкова, която бе свикнала да нарича нещата със собствените им имена.
— Добре, това няма значение — избегна уточненията Гордеев. — Да го наречем приятел. А какво представлява пазачът?
— Младо момче с ангелско лице. Седи на перваза, на площадката между етажите.
— Не забелязахте ли наоколо други хора?
— Да ви призная честно, не обърнах специално внимание. Аз и този нямаше да го забележа, ако не беше се качил по стълбите и не бе надникнал кой звъни на вратата на Каменская.
— Доста нахално се държи значи — каза Виктор Алексеевич.
— Нали ви казах — не се крие. Мисля, че по този начин искат да й окажат натиск.
— Напълно е възможно — замислено се съгласи полковникът. — Благодаря ви, Тамара Сергеевна. Дори не можете да си представите каква услуга ми направихте.
— Моля ви се, представям си — усмихна се в слушалката Рачкова.
Когато свърши с разговора, тя се обърна, за да изключи заврелия чайник, и видя мъжа си, който тъкмо влизаше в кухнята.
— Аз пък дори не съм те чул да влизаш, миличка — каза той, отиде при нея и я целуна по бялата коса.
— Че как ще ме чуеш, пак имате маркаджийско сборище. Като нищо може да ни оберат, толкова сте шумни, че няма и да усетите.
— Нищо подобно, миличка — обиди се мъжът й, — не сме вдигали кой знае какъв шум. Ще излизаш ли пак?
— Да, само ще пийна чай и ще тичам. Днес имам много повиквания, пак започва грипна епидемия.
— Хайде де, може ли пък всички да са болни от грип! — усъмни се мъжът й, който признаваше само две диагнози — инфаркт и инсулт, и смяташе всички останали заболявания за бягство от служебните задължения. — Сигурно половината ти болни са симуланти. В такова отвратително време не им се ходи на работа, затова те разкарват, възрастна жена, за едното нищо.
Тамара Сергеевна мълчаливо сви рамене, бързо преглътна парещия гърлото чай и отхапа голям залък от кифлата, обилно намазана с масло и дебел пласт портокалов конфитюр. Открай време обичаше всичко тестено и сладко.
— Как ти е кръстът? — попита мъжа си.
— Наболява ме, но вече е много по-добре.
— Пак ли ще хукнеш днес на филателисткото си сборище?
— Миличка, моля те, уважавай невинното ми хоби — с усмивка каза съпругът на Тамара Сергеевна. — Това е достойно и интелигентно занимание. Нали не би искала да изоставя интелектуалното си развитие, да почна да пия и по цели дни да пляскам карти на двора?
— Разбира се, че не бих искала — миролюбиво се съгласи тя, гаврътна останалия чай и припряно досдъвка кифлата си. — Хайде, миличък, аз тръгвам, налей чай на гостите си. Целувам те! — извика вече от антрето, докато обличаше палтото си и отваряше външната врата.
„Негодници!“ — гневно си повтаряше Виктор Алексеевич Гордеев, докато вървеше с отпусната бавна крачка от метрото към сградата на „Петровка“. Въпреки наближаването на Нова година, в Москва беше студено, влажно и кишаво, снегът, който преваляваше от време на време, веднага се смесваше с водата и калта. Небето беше тежко и сиво, такова беше и настроението на полковник Гордеев. Той крачеше оклюман, с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете на палтото, и гледаше в краката си.
„Но с какво ли са притиснали Стасенка? Трябва да е нещо много просто, но ефективно. Неслучайно казват: «Срещу ръжен не се рита.» Докато действаха предпазливо и я издебваха в гръб, тя им бягаше, колкото можеше. Сега са я нападнали пряко, открито и безсрамно. Вярно, народната мъдрост има и продължение: срещу ръжен не се рита — освен ако имаш друг ръжен. Откъде да го вземем този друг ръжен? Ех, да знаех с какво притискат Стасенка!“
И още едно нещо не даваше мира на Виктор Алексеевич. Защо Настя не се възползва от помощта на доктор Рачкова? Можеше да предаде чрез нея на Гордеев цялата необходима информация с думи или в бележка, а той щеше да измисли нещо. Защо не го е направила? Житената питка твърде добре познаваше своята подчинена и не допускаше мисълта, че тя просто не се е сетила да го направи. Това не можеше да бъде вярно. А какво можеше да е? Гордеев имаше чувството, че в самия този факт е скрита най-важната информация. Именно като не бе предала чрез лекарката за Гордеев нищо ново, ценно и интересно, тя бе искала да му каже нещо. Но какво ли? Какво?
Житената питка внезапно рязко ускори крачка, префуча като вихър по сумрачните коридори на „Петровка“ 38, втурна се в кабинета си, запокити влажното си палто на стола в ъгъла и повика заместника си Жерехов.