— Чак пък толкова ли не могат? — недоверчиво попита Анастасия Каменская, която внимателно бе наблюдавала актьорите от самото начало на репетицията. — Разбирам какво те безпокои, но човек не може да се научи на тези неща, те могат само да се разберат от собствен опит. Тук не би помогнал нито режисьор, нито педагог. Трябва да ги научиш да престанат да обичат себе си, своята външност, своята индивидуалност, но не забравяй, Геночка, че всъщност това е противоестествено. Ако се беше потрудил да прочетеш някоя и друга книга по психиатрия и психоанализа, щеше да научиш, че пълното отрицание на собствените качества и собствената ценност е признак на нездрава психика. Нормалният здрав човек трябва да обича и уважава себе си. Не до егоцентризъм, разбира се, но в разумни рамки. Ти искаш извън сцената актьорите да бъдат личности с всичките си качества и комплекси, а щом направят една крачка иззад кулисите към сцената, веднага да изгубват вътрешната си опора и да се превръщат в глина, от която можеш да моделираш каквото си пожелаеш. Нали това се опитваш да направиш? Съветвам те да поканиш в трупата психолог.
— Ами, май че да, сигурно си права — неуверено смотолеви Гриневич, който докато слушаше Настя, не преставаше да наблюдава актьорите на сцената. — Впрочем не съм сигурен дали това е правилно от гледна точка на актьорското майсторство. Виктор! Сергадеев! Ела тук!
Огромният мускулест младеж, който играеше черен лабрадор ретривър, слезе до първия ред, тежко се тръшна на стола и започна да бърше с хавлиена кърпа потта от лицето и врата си.
— Какво, Ген? — леко задъхан, попита той. — Пак ли не става?
— Не става я. Не мога да разбера защо не ти върви сцената с куция пудел. Пречи ли ти нещо?
Виктор сви могъщите си рамене, лъщящи от потта.
— Не знам. Не мога да разбера. Аз съм млад и глупав, а пуделът е стар и куц. Аз не разбирам, че съм по-млад и по-силен и го погвам по цялата сцена, сякаш сме равни. А той е горд и не иска да се издаде, че му е трудно да играе с мен. Едва когато рухва в изнемога, аз трябва да се сетя и да се засрамя. Така е, нали?
— Така е. И какво ти пречи тогава? Не знаеш как да покажеш, че те е срам?
— Не е там работата. Просто не ме е срам. Разбираш ли, Шурик толкова леко тича по сцената, че когато рухва, не знам защо, но на мен никак не ми дожалява.
Шурик, който играеше куция стар пудел, наистина беше майстор на спорта по лека атлетика, тичаше леко и красиво, а когато падаше, за да не помръдне повече, това се възприемаше като преструвка и мошеничество.
Гриневич погледна Анастасия с очи, пълни с отчаяние.
— Ново двайсет! И тука пак същото.
Настя не беше актриса и работата й нямаше нищо общо с театъра. Навремето бяха живели с Гена в един блок, апартаментите им бяха един срещу друг, и откак той започна работа в театъра, тя три-четири пъти в годината идваше да гледа репетициите му. Идваше с една-единствена цел: да гледа и да се учи как с помощта на най-дребни пластични и мимически нюанси се извайват най-различни образи. Гриневич нямаше нищо против тези посещения, напротив, беше много доволен, когато старата му приятелка идваше в театъра. Дребничък, леко плешив, с лице на грозен, но весел гном, Генадий открай време тайно беше влюбен в Настя Каменская и ужасно се гордееше, че до ден-днешен никой не се бе досетил за това, включително и самата Настя.
— Всичките тука са Мадони и Вандамовци — продължи раздразнено да мърмори той. — Повече обичат красавиците и спортистите в себе си, отколкото актьорската професия и театъра. Ами то се знае, толкова години упорит труд, тренировки, пот, режими, диети — ще бъде жалко, ако никой не види и не оцени това. Половин час почивка! — извика той.
Гриневич и Настя отидоха в бюфета и си взеха по чашка безвкусно, изстинало кафе.
— Как я караш, Настюша? Как сте вкъщи, в работата?
— Все същото. Мама е в Швеция, татко преподава, още не мисли за пенсиониране. Едни хора убиват други и кой знае защо, не искат да бъдат наказвани за това. Нищо ново в този живот.
Гриневич леко погали Настя по ръката.
— Уморена ли се чувстваш?
— Много — кимна тя, без да откъсва поглед от чашката си.
— Да не би да ти е писнало от работата?
— Глупости! — Настя вдигна очи и погледна с укор помощник-режисьора. — Как можа да го кажеш? Работата ми ужасно ме уморява, в нея има много мръсотия, в прекия и в преносния смисъл, но аз я обичам. Нали знаеш, Гена, бива ме за много неща, дори като преводачка бих могла да печеля много повече, да не говорим пък, ако реша да давам уроци. Но не искам да се занимавам с нищо друго, освен с моята си работа.