Защо любовникът на загиналата се е втурнал да я търси едва на 27 октомври, в сряда, въпреки че според информацията, получена от познатите на Вика, никой не я е виждал и чувал още от събота, 23 октомври? В петък, 22 октомври, Ерьомина е била на работа, това е потвърдено от служителите на фирмата, в 17:00 работният ден официално приключил и всички се събрали в малката банкетна зала за другарско поливане на сполучлива сделка с чуждестранни партньори. След „банкета“ Вика си тръгнала за вкъщи, откарал я с колата си един от фирмаджиите. Очевидно я е закарал благополучно, защото към единайсет часа същата вечер Вика разговаряла по телефона с една своя приятелка, уговорила се с нея да се видят в неделя и не споменала за никакви планове да напуска Москва през тези дни. Дали в онзи момент е била сама в жилището си? Бизнесменът, който я закарал вкъщи, твърди, че се опитал да се самопокани за чаша кафе, но момичето казало, че е уморено и обещало да го покани на гости друг път, след което той си тръгнал, като изпратил дамата до асансьора и й целунал ръка. Дали лъже? Как да се провери?
След 23 часа в петък настъпва пълно мълчание. Виктория Ерьомина не се обажда на никого от познатите си, не се появява на места, където я познават, но и вкъщи я няма, защото не вдига телефона. А ако все пак си е била вкъщи, но не е вдигала телефона, каква е била причината? И къде е била цяла седмица, от 23 до 30 октомври? Нима е била в толкова дълбок запой, че не се е обадила на никого — нито в работата, нито на любовника си?
Когато Настя „изплува“ от размислите си и от съзерцаването на документите, беше почти осем вечерта. Обади се на Гордеев по вътрешния телефон.
— Виктор Алексеевич, кой води случая с Ерьомина?
— Ти.
Отговорът беше толкова неочакван, че Настя едва не изтърва слушалката. През всичките години, откак работеше в отдела на Гордеев, тя се бе занимавала почти изключително с аналитична работа, но пък по всички случаи, върху които бяха работили детективите на Гордеев. Те бяха, които търчаха, изтърквайки сума ти подметки и получавайки мазоли, да търсят свидетели и доказателства, те бяха, които осъществяваха сложни операции, внедряваха се в престъпни групировки, участваха в задържания на опасни престъпници. Но цялата информация, придобита при това търчане, те — като същински мравки — добросъвестно носеха в кабинета на Каменская и с морна въздишка я стоварваха върху й буквално от прага: Настася сама ще премисли кое как е, кой факт на коя лавичка трябва да се сложи и какво етикетче да му се лепне; тя сама ще прецени доколко може да се вярва на всяко късче информация, доколко тя е сигурна и достоверна, дали тази информация е необходима за някое дело, по което се работи в момента, или може да се задели като „резерв“, а пък ако е необходима, дали може да й се доверят и как могат да я проверят. Настася ще включи компютъра си, който се захранва не с електричество, а с кафе и цигари, и утре или в краен случай вдругиден ще каже какви версии могат да се изградят, кои хора трябва да бъдат разпитани, на какво друго трябва да се наблегне при този разговор и т.н. Всеки месец Настя проучваше всички дела за убийства, тежки телесни повреди и изнасилвания и съставяше за Гордеев аналитично сведение. Благодарение на тези сведения Виктор Алексеевич виждаше не само типичните грешки и недоглеждания при разкриването на тежките престъпления, но и нови и оригинални методи и похвати за събиране на улики и изобличаване на виновните, а най-вече — всичко ново в извършването на самите престъпления: организацията, начините и дори мотивите.
Анастасия Каменская вършеше пипкавата аналитична работа и когато попита началника кой се занимава с делото за убийството на Виктория Ерьомина, очакваше да чуе две-три имена на свои колеги, с които още довечера щеше да се свърже по телефона. Беше готова да чуе всичко, само не и краткото „ти“.
— Може ли да дойда при вас? — попита тя.
— Ще ти се обадя — кратко отвърна Гордеев, от което Настя разбра, че той не е сам в кабинета си.
Когато най-сетне дочака поканата и влезе в кабинета на началника, той стоеше, извърнат към прозореца, и замислено потропваше с монета по стъклото.
— Лошо, Стасенка — каза, без да се обръща. — Някой от нашите хора е нечестен. А може и да са няколко. А може и всичките. Освен тебе.