— Откъде знаете?
— Не съм чул въпроса ти.
— А и аз не съм го задавала. Исках да кажа: защо, освен мене? На какво дължа това доверие?
— Не е доверие, а изчисление. Ти нямаш възможност да бъдеш нечестна, не работиш непосредствено с хора. Може да се окажеш недобросъвестна, но това няма да спаси човека, който би ти дал подкуп. Дори ти да не се сетиш за нещо, да не забележиш нещо важно, къде е гаранцията, че оперативникът, който води случая, също няма да се сети и няма да забележи? Не, детко, ти си опасна с това, което вършиш. А бездействието ти, дори умишленото, не играе роля. Ти не си интересна за рушветчията.
— Е, благодаря ви — кисело се усмихна Настя. — Излиза, че ми вярвате по сметка, а не по любов. Добре де, така да е.
Гордеев рязко се извърна и Настя видя лицето му, изкривено от такава болка, че й стана неудобно.
— Да, вярвам ти по сметка, а не по любов — не смекчи думата той. — И докато не се справим с нещастието си, аз трябва да забравя колко сте ми свестни всичките и колко ви обичам. Мисълта, че някой от вас е лицемер, е непоносима за мен, защото всеки от вас ми е скъп и близък, защото лично аз съм назначавал всекиго на работа, обучавал съм ви, възпитавал съм ви. Всички сте мои деца. Но съм длъжен да зачеркна всичко това в душата си и да се занимавам само със сметки, та обичта и просто доброто отношение да не ми засенчат светлината и да не замъглят очите ми. Отиде ли си лошото — ще се върне обичта. Не по-рано. Сега на въпроса.
Виктор Алексеевич бавно се отдръпна от прозореца и седна зад бюрото си. Беше нисък, широкоплещест, с изпъкнало шкембенце и обла, почти съвсем плешива глава. Подчинените му нежно го наричаха Житената питка, при което този прякор здраво се бе лепнал на Гордеев още преди трийсет години и грижовно се предаваше от колегите — а после и от престъпниците — от поколение на поколение. Настя го гледаше и си мислеше, че сега гальовният прякор никак не му прилича, сега той целият е налят с болка и оловна тежест.
— Предвид това, което ти казах, не искам да възлагам делото за убийството на Ерьомина на никого, освен на теб. Затова се радвам, че прекрати отпуската си. Случаят е отвратителен, вони от цял километър. Фирма, долари, банкет, чуждестранни партньори, хубавичка секретарка, намерена удушена и със следи от изтезания, някакъв бохем любовник — всичко това не ми харесва. Докато не открия кой от нашите взема пари от престъпниците за неразкриване на убийства, с делото за Ерьомина ще се занимаваш само ти. Ако не го разкриеш, поне ще знам, че е направено всичко възможно. Утре сутринта отиваш в градската прокуратура при Олшански, преглеждаш материалите по делото и започваш.
— Виктор Алексеевич, нищо не мога да свърша сама. Вие шегувате ли се? Къде се е чуло и видяло върху убийство да работи един-единствен оперативник?
— Кой е казал, че ще бъдеш сама? Имаш криминалния отдел при Областното управление, имаш участъка по местоживеене на Ерьомина, където именно е заведено следственото дело. Имаш служителите от нашия отдел, на които могат да се възлагат задачи чрез мен, без да се разкриват картите. Мисли, действай! Пипето ти сече, а е време да събираш и опит.
Тази вечер, на 11 ноември, след като излезе от работа към десет, Настя Каменская реши да отиде да пренощува в апартамента на родителите си, който се намираше много по-близо до „Петровка“ 38 от собственото й жилище. Същевременно разчиташе на вкусна топла вечеря, защото вторият й баща, Леонид Петрович, когото Настя наричаше зад гърба му просто Льоня, за разлика от нея, беше човек работлив и въртокъщник и продължителната командировка на жена му, професор Каменская, изобщо не бе повлияла нито на чистотата и реда в апартамента, нито на ежедневното му меню, редовно изпълнено с питателни и добре сготвени ястия.
Освен вечеря, Настя преследваше още една цел. Най-сетне се бе решила да подхване един сложен и много деликатен разговор с втория си баща, когото, откак се помнеше, наричаше татко и когото искрено обичаше. Да, но да подхване разговора се оказа не по-лесно, отколкото да се реши на него по принцип. Настя отлагаше момента, бавно поглъщайки задушеното, после дълго и старателно приготвя чая, дълго и методично ми чиниите, излъсква тенджерите и тиганите. Но Леонид Петрович познаваше доведената си дъщеря достатъчно добре, за да разбере, че трябва да й се притече на помощ.
— Какво те тормози, дете? Хайде, развържи си езика.
— Татко, не ти ли си струва, че мама си има някого в Швеция? — изтърси Настя, без да поглежда втория си баща.