— Качи се в една кола, тръгна към Садовое колцо. Държеше се някак странно. В единайсет и двайсет спря до една телефонна кабина, но не слезе веднага от колата, два пъти си погледна часовника. После без бързане влезе в кабината, вдигна слушалката, но веднага я окачи обратно и се втурна към колата. Явно автоматът не работеше, а времето го е притискало. Кара като луд до друг автомат, много беше нервен. Втория път му провървя, телефонът беше изправен. Набра номер и почти веднага затвори. Не разговаря с никого. Пак набра номер, почака малко повече, отсреща пак не отговориха. Набра за трети път, чака още по-дълго и пак с никого не говори. Излезе от кабината, качи се в колата и потегли по посока на Измайлово.
— Човекът се е обаждал на три телефона и никого не е намерил. Какво странно виждаш в това?
— Гледаше си часовника и явно чакаше да настъпи уговорен час. Значи някой трябва да е очаквал обаждането му. Защо тогава никой не му отговори? И после, в ръцете му нямаше нищо — нито монета, нито жетон. Как е смятал да говори?
— Прав си. Ще помисля за това. Не го изпускайте от очи.
— Виктор Алексеевич, щом го пуснаха в поликлиниката, значи е наш служител. Нямаме право.
— Ти видя ли служебното му удостоверение? — рязко прекъсна събеседника си Гордеев.
— Не, но…
— И аз не съм го виждал. Остави разсъжденията за себе си. И докато не видиш удостоверението му с очите си — дали не е подправено или просрочено, за тебе той не е служител, а обект на наблюдение.
— Добре, както кажете.
Борис Карташов още веднъж погледна картата.
— Мисля, че изпуснахме отбивката към Озерки. Трябва да се върна.
Той обърна колата и след минута видяха въпросната отбивка, а оттам беше съвсем близо до къщата на Смеляков.
Бившият следовател Григорий Фьодорович Смеляков живееше в голяма двуетажна тухлена къща, заобиколена от ябълкова градина. Навсякъде личеше умелата и грижовна ръка на стопанина: и в спретнато подрязаните храсти, и в прясно боядисаната ограда, и в преметената алея, която водеше от портичката към къщата.
— Домакинът очаква ли ви? — попита Борис, докато заключваше колата. — Ами ако не го намерим, какво ще правим?
— Ако не го намерим, тогава ще решаваме какво да правим — отговори Настя, като се стараеше да изглежда безгрижна.
Всъщност тя ясно разбираше, че днес спечелиха време и ако не успеят да го използват, ако Смеляков е заминал някъде, тогава… Не й се искаше да довършва мисълта си. Очевидно втори път примитивен фокус като днешния с поликлиниката няма да мине. ТЕ очакват от нея сложни ходове и само затова успя с помощта на евтиния и познат от памтивека трик да спечели поне малко време. Утре ТЕ ще знаят за измамата и тогава тя няма да може да иде незабелязана дори до тоалетната. Така че днес й е важният ден, решаващият за цялата операция и нейният изход зависи от това какво Настя ще успее да свърши през него.
Тя решително бутна портичката и в същата секунда на стълбището се появи възрастен мъж с красива голяма брада и посивяла коса.
— Кого търсите? — попита той със звучен бас.
— Григорий Фьодорович?
— Аз съм.
Настя отиде до външното стълбище и вече се канеше да бръкне в чантата си за удостоверението, но внезапно реши да играе напосоки.
— Може ли да вляза?
— Влизайте.
Смеляков направи път на гостите. Вътре жилището приличаше на градски апартамент, добре обзаведен, дори разкошен. По стените имаше дървена ламперия, на прозорците — тежки завеси от скъпа материя. В голямата централна стая гореше камина, не електрическа, а от истинска по-истинска. Пред камината — люлеещ се стол с небрежно метнато одеяло, до него на пода — два огромни нюфаундленда, които при влизането на външните хора веднага скочиха и напрегнато застинаха на място.
— Колко е хубаво у вас! — неволно проговори Настя.
Домакинът доволно се усмихна. Личеше си, че обича своя дом и се гордее с него.
— Какво ви води при мен? — попита той и пое палтото на Настя.
— Григорий Фьодорович, може ли да поговорим с вас за едни събития от хиляда деветстотин и седемдесета година?
Реакцията на Смеляков беше съвсем неочаквана. Той радостно се усмихна.
— Значи все пак са го публикували? А аз вече бях престанал да се надявам. След като предадох ръкописа миналата година, не чух нито гък от онова списание. Мислех, че са го хвърлили в кошчето. А вие значи сте го прочели и сте се заинтересували? Само че имайте предвид — не всичко там е истина, има и авторска измислица. Ама седнете, седнете, моля, сега ще направя чай, а после ще отговоря на всичките ви въпроси.