Леонид Петрович дълго мълча и се разхожда из стаята, после спря и я погледна спокойно.
— Струва ми се. Но освен това ми се струва, че, първо, това не трябва да те засяга, и, второ — че това изобщо не е болка за умиралка.
— Тоест?
— Ще ти обясня. Майка ти се е омъжила рано, ако си спомняш, за свой съученик. Едва е била навършила осемнайсет. Оженили са се, защото е трябвало да се родиш ти. Този брак е бил обречен от самото начало. Майка ти се е развела с баща ти още преди ти да навършиш две годинки. Двайсетгодишна студентка с малко дете на ръце! Пелени, детски болести, отличен успех в университета, аспирантура, кандидатска дисертация, собствено направление в науката, статии, конференции, командировки, докторска дисертация, монографии… Не е ли множко за една жена? От мен не можеше да очаква голяма помощ, аз работех в милицията, в следствен отдел, излизах рано, прибирах се късно, а тя трябваше да ни храни и да се грижи за нас. Дори когато ти стана достатъчно голяма, за да помагаш на майка си в домакинството, тя не те караше да пазаруваш, да белиш картофи и да чистиш с прахосмукачката, защото виждаше с какво удоволствие четеш и се занимаваш с математика и чужди езици и смяташе, че е много по-важно на едно дете да се даде възможност да тренира мозъка си, отколкото да се учи да домакинства. Замисляла ли си се някога какъв е бил животът на майка ти? Сега тя е на петдесет и една години, още е красавица, макар че един господ знае как е успяла да се запази при такъв живот. Когато й предложиха да поработи в Швеция, тя най-сетне получи възможност да поживее спокойно и ако щеш — красиво. Да, да, красиво, не се мръщи, моля ти се, в това няма нищо срамно. Знам, че ти се разстрои, когато майка ти се съгласи да продължи договора и остана в чужбина още една година. Мислиш си, че не ни обича, не тъгува за нас, и това те обижда. Настенка, детенце мое скъпо, ами че тя просто се е уморила от нас. Поомръзнали сме й. Разбира се, в по-голяма степен това се отнася за мен. Но нищо, нека си почине от нас. Заслужила си го е. И дори да има връзка — така да бъде. И това си е заслужила. Аз винаги съм й бил добър съпруг, но като любим нищо не струвах. Вече двайсет години майка ти не е видяла от мен нито цветя, нито внезапни подаръци, аз не можех да й предложа екскурзия до някое интересно място, защото свободното ни време на практика никога не съвпадаше. И ако сега там, в Швеция, тя има всичко това — аз се радвам. Тя е достойна да го има.
— И какво, изобщо ли не ревнуваш?
— А, защо, ревнувам, разбира се. Но в разумни граници. Разбираш ли, ние с майка ти сме много добри приятели. Да, в нашите отношения няма романтика, но сме живели заедно двайсет и седем години, така че, нали разбираш. Свързва ни приятелство, а на нашата възраст това е много по-важно. Ти май се страхуваш, че семейството ни ще се разпадне?
— Страхувам се.
— Е, какво да се прави. Майка ти или ще получи всичко, което толкова й е липсвало, и ще се прибере, или ще се омъжи в Швеция, след като се разведе с мен. Какво ще промени това лично за тебе? Майка ти няма да бъде в Москва? Ами нея и сега я няма и изобщо не се знае кога ще пожелае да се върне. И после, с ръка на сърцето си признай: наистина ли толкова много се нуждаеш от присъствието на майка си? Извинявай, дете, аз те познавам толкова отдавна, че имам право да кажа едно-друго. Не че толкова ти е нужно майка ти да живее в Москва, просто си засегната, задето тя е готова да живее далече от тебе. А колкото до нас с тебе, ти няма да престанеш да идваш при мен само защото вече не съм съпруг на майка ти, нали така?
— Разбира се, татенце. Ти си ми като роден баща. Много, много те обичам — тъжно каза Настя.
— И аз те обичам, дете. И недей да съдиш майка си. А и мен между другото.
— Знам — кимна Настя. — Ще ме запознаеш ли с нея?
— А трябва ли? — засмя се Леонид Петрович.
— Ами интересно ми е!
— Добре, щом ти е интересно — ще те запозная. Само ми обещай, че няма да се разстройваш.
Настя успя да заспи едва призори. Не спираше да се мъчи да осмисли онова, което бе чула от началника си Гордеев. Милиция, купена от мафията — не беше нещо ново. Но докато това се бе случвало с други, в друго подразделение, в друг град, тя го бе възприемала като факт от обективната реалност, с който човек трябва да се съобразява при анализа на информацията и вземането на решения. А когато това се случва близо до теб, в твоя отдел, с твои приятели, тогава от служебно-аналитичен проблемът става нравствено-психологически, който не може да получи еднозначно решение. Как да работиш по-нататък? Как да се държиш с колегите? Кого да подозираш? Всички ли? И онези, които не са ти симпатични, и другите, към които си истински привързана? И ако забележиш нещо подозрително в поведението на някой служител в отдела, какво да правиш? Да изтичаш при Житената питка, за да докладваш? Или да го притаиш в себе си, замижала и повтаряйки си, че нищо такова не е имало? А може би да се самоотстраниш, като си кажеш, че човек не бива да предава приятелите си дори те да не са прави и нека с тях да се разправят враговете? Тогава кой е врагът тук? Отдел „Личен състав“ ли? Или все пак онзи, който прави услуги на престъпниците в разрез с интересите на правосъдието? Господи, колко много въпроси! И нито един отговор…