Выбрать главу

Леонид Петрович дълго мълча и се разхожда из стаята, после спря и я погледна спокойно.

— Струва ми се. Но освен това ми се струва, че, първо, това не трябва да те засяга, и, второ — че това изобщо не е болка за умиралка.

— Тоест?

— Ще ти обясня. Майка ти се е омъжила рано, ако си спомняш, за свой съученик. Едва е била навършила осемнайсет. Оженили са се, защото е трябвало да се родиш ти. Този брак е бил обречен от самото начало. Майка ти се е развела с баща ти още преди ти да навършиш две годинки. Двайсетгодишна студентка с малко дете на ръце! Пелени, детски болести, отличен успех в университета, аспирантура, кандидатска дисертация, собствено направление в науката, статии, конференции, командировки, докторска дисертация, монографии… Не е ли множко за една жена? От мен не можеше да очаква голяма помощ, аз работех в милицията, в следствен отдел, излизах рано, прибирах се късно, а тя трябваше да ни храни и да се грижи за нас. Дори когато ти стана достатъчно голяма, за да помагаш на майка си в домакинството, тя не те караше да пазаруваш, да белиш картофи и да чистиш с прахосмукачката, защото виждаше с какво удоволствие четеш и се занимаваш с математика и чужди езици и смяташе, че е много по-важно на едно дете да се даде възможност да тренира мозъка си, отколкото да се учи да домакинства. Замисляла ли си се някога какъв е бил животът на майка ти? Сега тя е на петдесет и една години, още е красавица, макар че един господ знае как е успяла да се запази при такъв живот. Когато й предложиха да поработи в Швеция, тя най-сетне получи възможност да поживее спокойно и ако щеш — красиво. Да, да, красиво, не се мръщи, моля ти се, в това няма нищо срамно. Знам, че ти се разстрои, когато майка ти се съгласи да продължи договора и остана в чужбина още една година. Мислиш си, че не ни обича, не тъгува за нас, и това те обижда. Настенка, детенце мое скъпо, ами че тя просто се е уморила от нас. Поомръзнали сме й. Разбира се, в по-голяма степен това се отнася за мен. Но нищо, нека си почине от нас. Заслужила си го е. И дори да има връзка — така да бъде. И това си е заслужила. Аз винаги съм й бил добър съпруг, но като любим нищо не струвах. Вече двайсет години майка ти не е видяла от мен нито цветя, нито внезапни подаръци, аз не можех да й предложа екскурзия до някое интересно място, защото свободното ни време на практика никога не съвпадаше. И ако сега там, в Швеция, тя има всичко това — аз се радвам. Тя е достойна да го има.

— И какво, изобщо ли не ревнуваш?

— А, защо, ревнувам, разбира се. Но в разумни граници. Разбираш ли, ние с майка ти сме много добри приятели. Да, в нашите отношения няма романтика, но сме живели заедно двайсет и седем години, така че, нали разбираш. Свързва ни приятелство, а на нашата възраст това е много по-важно. Ти май се страхуваш, че семейството ни ще се разпадне?

— Страхувам се.

— Е, какво да се прави. Майка ти или ще получи всичко, което толкова й е липсвало, и ще се прибере, или ще се омъжи в Швеция, след като се разведе с мен. Какво ще промени това лично за тебе? Майка ти няма да бъде в Москва? Ами нея и сега я няма и изобщо не се знае кога ще пожелае да се върне. И после, с ръка на сърцето си признай: наистина ли толкова много се нуждаеш от присъствието на майка си? Извинявай, дете, аз те познавам толкова отдавна, че имам право да кажа едно-друго. Не че толкова ти е нужно майка ти да живее в Москва, просто си засегната, задето тя е готова да живее далече от тебе. А колкото до нас с тебе, ти няма да престанеш да идваш при мен само защото вече не съм съпруг на майка ти, нали така?

— Разбира се, татенце. Ти си ми като роден баща. Много, много те обичам — тъжно каза Настя.

— И аз те обичам, дете. И недей да съдиш майка си. А и мен между другото.

— Знам — кимна Настя. — Ще ме запознаеш ли с нея?

— А трябва ли? — засмя се Леонид Петрович.

— Ами интересно ми е!

— Добре, щом ти е интересно — ще те запозная. Само ми обещай, че няма да се разстройваш.

* * *

Настя успя да заспи едва призори. Не спираше да се мъчи да осмисли онова, което бе чула от началника си Гордеев. Милиция, купена от мафията — не беше нещо ново. Но докато това се бе случвало с други, в друго подразделение, в друг град, тя го бе възприемала като факт от обективната реалност, с който човек трябва да се съобразява при анализа на информацията и вземането на решения. А когато това се случва близо до теб, в твоя отдел, с твои приятели, тогава от служебно-аналитичен проблемът става нравствено-психологически, който не може да получи еднозначно решение. Как да работиш по-нататък? Как да се държиш с колегите? Кого да подозираш? Всички ли? И онези, които не са ти симпатични, и другите, към които си истински привързана? И ако забележиш нещо подозрително в поведението на някой служител в отдела, какво да правиш? Да изтичаш при Житената питка, за да докладваш? Или да го притаиш в себе си, замижала и повтаряйки си, че нищо такова не е имало? А може би да се самоотстраниш, като си кажеш, че човек не бива да предава приятелите си дори те да не са прави и нека с тях да се разправят враговете? Тогава кой е врагът тук? Отдел „Личен състав“ ли? Или все пак онзи, който прави услуги на престъпниците в разрез с интересите на правосъдието? Господи, колко много въпроси! И нито един отговор…