Настя се вкопчи в лакътя на Карташов, за да не падне. Както винаги в минути на внезапни озарения, спазмите на съдовете й причиняваха световъртеж, а краката й омекваха.
— Лошо ли ви е? — прошепна Борис и внимателно я настани на мекия диван.
— От това по-лошо няма накъде — промърмори тя, допря до челото ледената си длан и се постара да успокои дишането си. — Нищо, нищо, сега ще ми мине. Борис…
— Да?
— Май разбрах. Натресли сме се в чудовищна история. Това може да се окаже изключително опасно. Затова си тръгвайте оттук, тръгвайте си, и то веднага. Аз ще се прибера някак сама.
— Не говорете глупости, Анастасия. Никъде няма да тръгна.
— Разберете, нямам право да ви въвличам в това. На мен ми плащат заплата за риска, а вие сте страничен човек и може да пострадате. Моля ви, тръгнете си, моля ви. Ако се случи нещо с вас, никога няма да си го простя.
— Не. Не ме уговаряйте. Ако не искате да присъствам при разговора, мога да почакам в колата. Но няма да ви оставя тук сама.
Настя се опита да възрази, но в стаята се върна домакинът, тикайки пред себе си масичка за сервиране на колела.
— Ето го и чая! Боже, колко сте бледа! — ахна той, когато погледна Настя. — Да не се разболявате?
Тя вече почти се бе съвзела, дори се усмихна.
— Винаги съм такава, не обръщайте внимание.
Докато пиеха чая с мента, кантарион и ягодови листа, Григорий Фьодорович Смеляков им разказваше за делото за убийството, извършено от Тамара Ерьомина. Бившият следовател не криеше нищо: твърде много години бяха минали, за да се оправдава. Пък и през последните години беше станало модерно да се пише и говори за произвола на комунистическата партия в страната. Всеки ругаеше партията, хората жалеха онези, които бяха попаднали под безпощадната й преса, и при това положение Смеляков не виждаше нищо неприлично или опасно в разказа си за тази история.
… В деня след убийството, когато Тамара била вече арестувана, един от секретарите на градския комитет на партията го извикал в кабинета си. Оттам следователят Смеляков излязъл като началник на градски отдел на вътрешните работи в Подмосковието и собственик на огромен четиристаен апартамент. Направо от градския комитет Григорий Фьодорович отишъл в службата си, внимателно извадил от папката част от документите, заменил ги с нови, като подправил подписите на поемните лица и свидетелите, и се обадил по телефона на експерта Батиров, с когото били направили огледа на местопроизшествието. Батиров не дошъл веднага. По физиономията му Смеляков разбрал, че и той е бил викан в градския комитет.
— Какво ще правим, Гриша? — потиснато попитал Батиров. — Предлагат ми длъжност в Киров, с повишение.
— А на мен — в Подмосковието, също с повишение. Ти съгласи ли се?
— Къде ще се дявам? Откажа ли, ще ме унищожат. Ще ми припомнят, че родителите ми са преселени кримски татари.
— И аз се съгласих. Имам шест деца, а живеем в две стаи в комунално жилище, настъпваме се по главите.
— Да, но това ли е най-важното? — тъжно казал експертът.
— А кое е най-важното?
— Най-важното е, че изобщо не ни предлагат. Заповядват ни. Апартаментите и длъжностите са просто така, като благороден и щедър жест. На нас ни заповядват да фалшифицираме делото и ни изритват по-надалече. А ние с тебе вършим престъпление.
— Е, стига де, Рашид — развълнувал се Смеляков, — чак пък престъпление? Никой няма да пострада. Ерьомина е убийца, това е очевидно, а и тя не го отрича. От нас се иска само свидетелите, които са присъствали в жилището й в момента на убийството, да не фигурират в делото. Ами добре, нека ги няма. Кой ще пострада от това? Добри момчета, студенти, озовали са се случайно у Ерьомина, младежка им работа, с кого не се случва! Знаеш ли в какъв институт учат! Само да се чуе там, че са пиянствали с проститутка алкохоличка, веднага ще ги изключат, ще ги изхвърлят от комсомола — и сбогом, кариера! Защо да съсипваме живота на момчетата заради една глупост?
— Може и да си прав — сухо отвърнал Батиров. — Какво се иска от мен?
— Протокол от огледа на местопроизшествието — бързо отговорил следователят. — Да няма никакви следи от присъствието на външни лица в жилището. Само Ерьомина и потърпевшият.
— Ами детето, дъщерята на Ерьомина?