— Ти все още не разбираш. — Той успяваше да говори с все по-голямо усилие. Настя имаше чувството, че всяка дума му причинява непоносима болка. — Не съм дошъл да те моля за помощ. Дойдох, за да те накарам да направиш това, което искат те, за да ми върнат детето. Разбра ли? Да те накарам, а не да те моля. За какво доверие ми говориш, след като в главата ти са само твоите задачи, които толкова обичаш да решаваш, а в моята е само моето безпомощно уплашено дете, единствената ми дъщеря, останала без майка! Ние не сме съюзници, Анастасия, ние сме противници, макар че, господ ми е свидетел, боли ме от това. Ако посмееш да направиш каквото и да било, което може да навреди на Надя, ще намеря начин да те спра. Завинаги.
С тези думи Ларцев извади пистолет и показа на Настя готовия пълнител. Настя разбра, че той е на ръба на истерията, щом я заплашва с оръжие — нея, своята колежка, при това жена. „Не бива да го ядосвам — помисли си тя. — Каква съм идиотка, разговарям с него като с равен, като с колега, като с човек, способен да разсъждава разумно и логично. А той е просто побъркан, убит от мъка нещастен баща.“
— Ама какво приказваш, Володенка, помисли само — меко каза тя. — Ако ме убиеш, ще те затворят и тогава Надя със сигурност ще отиде в пансион. Добре ли ще бъде да расте не само без майка, но и с баща убиец?
Ларцев впи поглед в лицето й и Настя се почувства неловко.
— Няма да ме затворят. Ще убия и тебе, и твоя Чистяков така, че никой никога няма да ме разобличи. Можеш да не се съмняваш, знам как да го направя.
Вратата внимателно се открехна, в стаята надникна Льоша.
— Не искате ли кафе.
Погледът му разсеяно се плъзна по фигурата на Ларцев и се закова върху стиснатия в отпуснатата му ръка пистолет.
— Какво е това? — недоумяващо, но далеч не уплашено попита той. Никога не беше виждал оръжие в жилището на Настя.
— Това, Льошенка, е пистолет „Макаров“, личното оръжие на майор Ларцев — с усилие криейки раздразнението си от цялата нелепост на ситуацията, отвърна Настя, като се стараеше да говори колкото може по-спокойно.
Не искаше да плаши Льоша и същевременно се опитваше да даде на Ларцев шанс да подхване по-лек тон, да обърне всичко на шега и така да излезе от състоянието на полубезумно вцепенение на мислите, в което се намираше.
— И… защо е тук?
Настя погледна към Ларцев с надеждата сега той да каже нещо смешно и да облекчи ситуацията. „Хайде — мислено го молеше тя, — кажи на Льоша, че си ме учил как да държа правилно оръжието или че си ми описвал по-картинно подробностите от някакво задържане, усмихни се, махни пистолета, та ти самият се чувстваш отвратително, гади ти се от тази ужасна ситуация, ето ти отворената врата, излез през нея с чест.“
Но Ларцев стоеше с каменна физиономия, загледан някъде към стената, над главата на Настя. Тя разбра, че е в шок. „Ах, по дяволите, та той може наистина да стреля! — отчаяно си помисли Настя. — А никак не ми се умира…“
— Ами просто майор Ларцев ни заплашва — спокойно каза тя. — Ако не го слушаме, ще ни застреля. Правилно ли изразих намеренията ви, майоре?
Ларцев бавно кимна. На Настя й се стори, че някъде дълбоко в очите му нещо трепна. Дали само й се стори?
— И какво трябва да направим, за да не ни застреля? — делово се осведоми Льоша, сякаш ставаше дума не за шантаж и смърт, а как трябва да хване крана на чешмата, за да не го счупи.
— Трябва да си стоим вкъщи и с никого да не се виждаме. Можем да се обаждаме по телефона, но трябва да говорим само на неутрални теми.
— Ха, какво по-сладко от затворническата килия, ако я делиш с любимата жена! — засмя се Льоша. — И колко време ще трае това внезапно споходило ни щастие?
— Четири-пет дена. Стигат ли пет дена, майоре? — обърна се тя към Ларцев. — Ще успеят ли твоите приятели за пет дена да заличат всички следи?
И отново в дълбините на зелените очи на Володя на Настя й се привидя някакво движение, този път тя го улови по-определено и разбра, че е намерила верния тон, че още малко — и Ларцев ще се пробуди, ще дойде на себе си и ще възприеме ситуацията с трезви очи. Докато това не стане, той може да стреля всеки момент, реагирайки на най-незначително движение и дори на страничен звук, на внезапен телефонен звън. Най-важното беше да не изтърве намерения тон. Само дано Льошка не изтърси нещо!
— А за хляб може ли да ходим? — продължи да разпитва Чистяков, сякаш не го дебнеше смъртна опасност, а просто трябваше малко да промени дневния си режим.