— Вие двете какво си шепнете? — попита Зак, подръпвайки вълненото палто на майка си. — Не можеш ли да побързаш и да отвориш вратата. Пишка ми се. Много. Коя е нашата врата?
Пред тях имаше две врати: отляво, зелена врата е потъмняла бронзова пощенска кутия и две прозорчета с очевидно автентични витражи. Отдясно, чисто бяла врата, с едно-единствено прозорче с матирано стъкло и хромирана топка.
— Тази — реши инстинктивно Рейчъл, посочвайки бялата врата, после видя стилизираната хромирана осмица отгоре, което потвърди предположението й. Рейчъл пъхна ключа в ключалката и го завъртя.
Зак направо влетя в апартамента. Рейчъл видя белия мокет в помещенията и си представи какви бяха подметките на маратонките на сина й.
— Зак! Върни се и си събуй обувките — извика тя, като събу своите подплатени с овча вълна ботуши.
Зак се върна и Рейчъл остави чантата си на пода, за да му помогне да развърже връзките си. Бързо се ориентира къде се намираше банята и насочи сина си, вече събут по чорапи.
Междувременно Рейчъл и Мили влязоха в хола. Голям еркерен прозорец с дървени кепенци гледаше към улицата, килимите бяха бели, а модерните мебели — в приглушени нюанси на сивото, с акцент върху графитеносив диван в Г-образна форма. На стената имаше голям телевизор с плосък екран, а на стената бяха окачени черно-бели фотоси. Над старата камина, самотен свидетел на някогашния стил на апартамента, имаше голямо огледало в хромирана рамка. Рейчъл се доближи до дивана и седна. Сигурно това беше разтегателният диван, за който й бе споменала Лори. Тя свали възглавниците, издърпа основата и провери ширината му. Опита го, беше твърд. Не беше особено удобен, но Зак щеше да свикне.
— Еха, мамо, виж това — провикна се Мили от съседната стая. Рейчъл стана и тръгна в посоката, от която идваше гласът на дъщеря й, като не спираше да се оглежда, надзърна в банята — безупречно чиста, с внимателно сгънати, искрящо бели хавлиени и бархетни кърпи. С изключение на скъпите козметични продукти за коса и стелажите с обувки в коридора, жилището изглеждаше напълно необитаемо.
В резервната спалня в дъното на апартамента Мили беше прегърнала през кръста един шивашки манекен.
— Това е Матилда — съобщи момичето с усмивка. Бяха почти еднакви на ръст, торсът на Матилда беше покрит с тъмнозелена ленена тъкан, а Мили беше облечена с отрязани дънкови шорти и черен клин, конверс ботуши и жилетка с принт на сърца, тъмночервеният й бретон се спускаше точно над миглите й.
— О, ние с Матилда сме стари познайници — каза Рейчъл, разнежена от прииждащите спомени. — Лори я купи, когато беше малко по-голяма от теб. Спестяваше пари, докато работеше върху дипломната си работа по текстил и приложно изкуство.
— Лори каза, че мога да използвам тези неща, ако искам — добави Мили, сочейки ъгъла на стаята. До малкото прозорче имаше бюро с шевна машина и цял куп платове.
— Така ли? — възкликна Рейчъл, спомняйки си, че Мили и Лори си разменяха от време на време имейли и картички. — Ами, много мило от нейна страна. — Тя огледа стаята — имаше единично легло и прозорец с изглед към съседните градини. Идеално местенце за дъщеря й. — Искаш ли да те оставя да се настаниш?
— Мамо, какво е това? — провикна се Зак от кухнята. Когато Рейчъл отиде там, той вече беше свалил тостера от плота.
— Не, Зак. Не пипай нищо. — Тя взе тостера от ръцете му и го върна на мястото му. — Остави това. Сега ще приготвя нещо за хапване. — Зак излезе от кухнята.
Рейчъл отвори хладилника, след това кутията за хляб — пълна пустош. Тя знаеше, че Лори не я биваше в готвенето — но в кухненските шкафове, фризера — никъде нямаше нищо за ядене. На вратата на хладилника имаше само полупразна бутилка диетично пепси и малко вино. Рейчъл прегледа металните кутии на шкафа и си помисли за пая, който беше изпекла и оставила вкъщи за Лори, а после отвори последната кутия с надпис „Чай“. Не, вътре нямаше нито едно пакетче чай.
— Деца — каза тя, подавайки глава в новата стая на Мили. Зак се беше настанил на леглото, забил глава в една от неговите книжки със страховити истории, а Мили лежеше по корем, с крака във въздуха, без да откъсва поглед от дисплея на телефона си. Вещите й бяха извадени от раницата и струпани на купчина на пода.
— Отивам да взема нещо за вечеря. Искате ли да дойдете с мен?
Мили поклати глава и Зак моментално повтори реакцията на сестра си.
— Добре. Връщам се след двайсет минути. Мили, наглеждай Зак. И моля ви, опитайте се да не разхвърляте.