Рейчъл излезе на улицата, увивайки дебелия червен шал около врата си. Група тийнейджъри с качулки на главите се бяха скупчили около велосипедите на ъгъла и разговаряха приглушено, отнякъде се чуваше музика.
— Здравейте — подхвърли бодро тя, усмихна се и им помаха на минаване край тях. Младежите я изгледаха безучастно и не обелиха дума. Вой на сирени ехтеше във въздуха, долитайки откъм главната улица. Рейчъл реши да опита още веднъж. — Здравейте — подвикна тя и едно от по-малките момчета най-сетне я удостои с небрежно махване, а приятелите му се изхилиха и го смушкаха в ребрата.
Хм, тук беше по-различно от Скипли. Рейчъл се загърна по-плътно в дебелото си палто. Извади телефона си и избра номера на Лори.
Лори вдигна почти моментално.
— Рейч — каза тя.
— Здравей — поздрави я Рейчъл. — Как си? Пристигна ли жива и здрава в къщата?
— Пътувам — отвърна Лори, — но влакът май ме остави насред нищото.
Рейчъл се разсмя.
— Да, очевидно си пристигнала в Скипли. Железопътната гара е в покрайнините. Не се тревожи, селото е малко по-хубаво.
— А, добре. — В гласа на Лори прозвуча облекчение. — Ами ти, в апартамента ли сте? Успяхте ли да вземете ключовете?
— Да, тук сме, всичко е наред. Тъкмо излязох да напазарувам разни неща. Ами ти, защо не ми спомена, че съседът ти е такъв невероятен сладур?
— Кой, Джей ли? — попита Лори.
— Да. Еха. Страхотен е.
— Сигурно — подхвърли равнодушно Лори. — Не знам, аз не го възприемам така.
Когато Рейчъл стигна главната улица, от метростанцията се изсипаха множество хора, които я повлякоха в тъмносива вълна.
— Слушай, аз по-добре да затварям — каза тя, опитвайки се да надвика гълчавата, — но когато пристигнеш или ако имаш нужда от нещо, непременно ми се обади.
— Добре, Рейч. Чао!
Рейчъл прибра телефона и продължи да върви. Мъже в елегантни костюми и бляскави жени на високи токчета крачеха насреща й, бутаха я с куфарчетата и чантите си. Първата пряка беше Илектрик Авеню; от двете страни на улицата се конкурираха реге и хип-хоп, а търговците хвалеха стоките си. На пазара цареше оживление — местните се бутаха, избираха пъстроцветни продукти и стоки и се пазаряха с продавачите. Сергиите бяха натежали от прясно месо и морски деликатеси, плодове и зеленчуци във всички цветове на дъгата, глинени грънци и блестящи тигани, пиратски дискове и разни ментета.
Рейчъл се доближи до най-близката сергия за плодове и зеленчуци и се захласна по изобилието. Гигантски плодове манго, карамболи, танджело… банани висяха на едри гроздове над портокали и грейпфрути, които сякаш всеки момент щяха да изригнат със сладък сок. Тя протегна ръка към планина от големи лъскави авокада.
— Не стискай! — кресна зарзаватчийка на средна възраст, а Рейчъл подскочи. — Ха, изплаших те, нали? — добави жената, като постави ръце на широките си хълбоци и се разсмя от сърце.
Рейчъл се усмихна с облекчение.
— Виж, скъпа — продължи жената, като взе да сортира авокадата. — Ще ти избера най-хубавите. Но ако позволя да ги стиска всеки клиент, в края на деня ще станат на пихтия. Е, ти колко броя искаш?
— Четири, ако обичате. — Тя продължи да съзерцава усмихната морето от екзотични пресни плодове. — Ще взема също един ананас, четири банана, две манго и един ямс, моля.
— Я виж ти, каква хубава дама — подхвърли един минувач и й смигна палаво. Рейчъл се огледа да види с кого разговаряше.
Зарзаватчийката отново се разсмя и подаде на Рейчъл торбата с покупките й.
— Ама че работа — хубава жена, а дори не го знае.
Подател: Millypede@gmail.com
Получател: Carter@yahoo.com
Картър,
Привет от Големия смог! Засега не съм видяла много от Лондон, но определено се различава от Скипли. В добрия смисъл (че то друг има ли?). Наоколо има страхотни магазини.
Само за мен работа! (Е, ти сам попита — доброто, лошото и грозното, нали така?).
Обожавам всичко свързано с Париж — стилът, модата, филмите. На практика всичко. Мечтата ми е да отида там. По-рано обичах конете, всъщност сигурно все още ги обичам, макар че вече не яздя. Мразя фамилията Кардашиян, които са известни заради какво? Но затова пък не пропускам нито един епизод. Харесвам момичешки групи от шейсетте, като Сюприймс и Ронете. Имам малък брат, който се казва Зак, онзи, когото трябваше да гледам онзи петък. Той е само на шест години, много по-малък от мен — идиотска грешка, въпреки че мама и татко се кълнат, че го били планирали. Разсмива ме през 80% от времето.