След цяла вечност, но на практика не повече от десетина минути, Бен най-накрая се предаде и се върна зад щанда. Лори отпи глътка кафе — воднисто.
Вече съжаляваше горчиво за идването си в Скипли. Лори си позволи да се унесе в блянове за местата, където би могла да бъде в момента, ако не беше превишила лимита по кредитната си карта миналия месец, и да рови блажено сред страхотни тоалети в Блумингдейл или да похапва в някой ресторант в Рим. Вместо това, ето я тук — в подгизналата английска провинция, с разтворимо кафе и тийнейджър за компания.
Погледът й се зарея през прозореца и тя видя, че обещанието за феерия от електрически лампички във формата на снежинки, което бе видяла при пристигането си, все още се мержелееше в далечината. Главната улица, със старовремска сладкарница и магазин за домашни печива, изглеждаше доста живописна. Има още един магазин за платове и вълна, пекарна и нещо като бутик — вярно, бабешки, но все пак бяха дрехи.
Лори придърпа чашата по-близо. В този момент погледът й се спря на едно познато лице — нечия прекалено фризирана руса коса се мярна от другата страна на витрината. Даяна.
Лори се паникьоса, после взе вестника и го вдигна високо, така че да скрие лицето си от минувачите.
— Познавате госпожа Хъмфрис, нали? — подвикна Бен, който явно все още скучаеше поради липса на други клиенти, които да обслужва.
— Даяна? Да — отвърна Лори. Споменът за спречкването с новата й съседка в сряда вечерта изведнъж вдигна акциите на Бен. — Тоест, срещали сме се веднъж.
Момчето се разсмя, а Лори измести вестника, така че да остане скрита от полезрението на Даяна.
— Тук няма да можете да се криете дълго, така да знаете — подхвърли Бен.
— Ти само гледай — отговори му Лори.
— Тя всъщност е симпатична — продължи Бен. — Нали знаете какво казват за кучето, дето лае. Навремето даже беше много симпатична. Прави вътрешно обзавеждане. Майка ми много харесва стила й — госпожа Хъмфрис помогна на родителите ми да обзаведат хола, при това много изгодно. Ако платиш на някое студио, излиза страшно скъпо.
— О, да — съгласи се Лори, като взе да открива предимства в дружеската компания на момчето.
— После мъжът й Ричард избяга — не спираше Бен, — с нейния тенис треньор, един пуерториканец. — Лори вдигна поглед от кръстословицата, която се преструваше, че решава.
— Сериозно?
— Да — потвърди момчето, — но тя извади късмет, така казва мама. Ричард беше гадняр, всички го знаеха. Много си е добре тя без него.
Е, добре, Лори нямаше да си криви душата, вече изпитваше мъничко любопитство.
— И сега?
— Сега тя е сама, занимава се с работата си и така нататък, но е малко кисела.
Хм, това обяснява всичко, помисли си Лори. Тя допи на едри глътки кафето, като направи почти незабележима гримаса на погнуса — наистина беше ужасно. Когато се изправи и понечи да остави вестника на полицата, вниманието й привлече една оградена в каре обява най-долу на страницата:
Интересувате се от мода? ТЪРСИМ ДОБРОВОЛЦИ.
Общински център Скипли, работни дни, от 13 до 16 часа.
Тя задържа поглед върху обявата за момент, след това сгъна вестника и го остави на мястото му. Облече палтото си и го закопча догоре.
— Е, благодаря ти — каза тя. — Радвам се, че се запознахме, Бен.
Момчето й намигна. Тя затвори вратата на кафенето зад себе си и се озова на улицата.
Докато тя пиеше ужасното кафе, селцето се беше събудило, а отсреща, на площада до църквата, подреждаха пазар на стоки на местни производители. Засмени фермери редяха на сергиите си сирена, зеленчуци и тестени изделия. Беше само на няколко крачки, каза си Лори. Нищо не й пречеше да се отбие и да разгледа.
Тя нахлупи наушниците, за да се предпази от хапещия мраз, пресече главната улица и пое към сергиите. Майки с бебешки колички си бъбреха в групичка, а възрастна дама подаваше на мъжа си да опита конфитюр местно производство. Сивото зазоряване се беше превърнало в свежа, слънчева зимна утрин в йоркширско село, а синьото небе се простираше без нито едно облаче, разведрявайки околните хълмове.
Лори беше ходила на пазари на производители в Лондон, но този тук изглеждаше различен — всички стоки бяха произведени някъде в района. Лори си взе едно канелено руло от сергията с печива.
— Не съм те виждала по нашия край — установи продавачката, като най-безсрамно огледа лицето й, докато й връщаше рестото.
— На гости съм — обясни Лори.