— Ами, докато всички сте тук — заговори Даяна, — исках да ви поканя на коледен коктейл у нас. — Тя извади няколко покани от чантата си. — Мен не ме бива с компютрите — засмя се тя, — предпочитам да правя нещата по старомодния начин. — Даяна им раздаде картичките — бяха нарисувани на ръка, с рисунка на нейната къща отпред и името на всяка жена, изписано под нея.
— Замислила съм го за следващия петък, 15-и, така че ще бъде вечерта преди ревюто. Тогава сигурно всички ще имаме нужда да пийнем по нещичко.
Лори пое поканата с усмивка. Никога не си бе представяла, че щеше да се зарадва толкова много на покана в дома на Даяна.
Тя разкъса найлоновите торби и се зарови в съдържанието им. Като молец, тя подминаваше обикновените евтини платове и се насочваше само към най-качествените естествени материи, които трупаше върху масата. Когато си подбра материали, тя взе една голяма ножица и изряза всички неизползваеми, скъсани или оръфани части. Имаше няколко семпли рокли и сака, които щяха да се превърнат в чудесна основа за дизайнерски тоалети.
Докато работеха, другите жени си бъбреха спокойно. Работата тук напомни на Лори какво обичаше да прави най-много — да твори и да създава дрехи, а не да седи зад компютъра или да се разправя с доставчици, както напоследък прекарваше дните си. Тя кроеше, сортираше и подбираше материи, започваше да рисува наум как щяха да изглеждат готовите дрехи.
Когато погледна стенния часовник, вече наближаваше четири без петнайсет. Лори толкова се беше увлякла в заниманието, че забрави за времето. Петнайсет минути. Тя се опита да успокои нервността си, но когато стрелките на часовника наближиха кръглия час, Лори повече не можеше да мисли за друго, освен за наближаващото пристигане на Патрик. Припомни си как се беше почувствала докато разговаряше с него в началото на седмицата. Казаното от Даяна снощи — че Патрик си няма приятелка — означаваше, че Лори може би не си беше въобразила химията между тях. Тази сутрин тя си каза, че няма нищо лошо да се издокара и да изглежда добре. Беше избрала един от любимите си тоалети — индиговосини джинси и бледожълт пуловер, с груби накити в цвят старо злато.
Когато голямата стрелка се закова на 12, Лори почувства прилив на трескаво очакване. Погледът й се стрелна към прозореца и тя се заслуша за звука на наближаващ автомобил. Представяше си топлата усмивка на Патрик и зашеметяващите му сини очи. Какво можеше да го попита? Или трябваше да се държи равнодушно и да изчака той пръв да я заговори?
Минутите се точеха бавно докато накрая, в четири и десет, Лори дочу приближаването на вана. Дона Самър пееше от малкото радио и — странно, предвид суетнята предишния път — нито една от жените не прояви никакво оживление от пристигането на колата. Лори взе две пълни торби от пода и тръгна към вратата, като я подпря с крак, така че да изнесе найлоновите чували, без да ги скъса. Докато другите жени сякаш излизаха от унес, тя се приготви за офанзива и закрачи към вана, а на лицето й пропълзя усмивка при отварянето на вратата на автомобила. Лори инстинктивно ускори крачка, а пулсът й се учести.
От вана излезе висок побелял мъж с гъста брада. Сърцето на Лори замръзна. Тя надзърна зад мъжа, към вътрешността на колата, но Патрик не се виждаше никакъв.
— Дай ги на мен, да не ти тежат, хубавице — притече се да й помогне мъжът.
В събота сутринта Лори влезе в местния железарски магазин и огледа неизследваната територия. В отделението за осветителни тела имаше двама клиенти. Лори мина покрай тях и се насочи към декоративните бои.
Предишната нощ беше стояла будна до полунощ, приведена над шевната машина в стаята на Мили, прекроявайки сака и поли, които щеше да представи на ревюто. Беше нахвърляла няколко скици по-рано същата вечер. Заниманието отвличаше мислите й от разочарованието, което изпита заради отсъствието на Патрик. Докато приготвяше закуската си сутринта, тя отново се беше изправила срещу почернените стени в кухнята и въоръжена със съветите на Даяна, беше набрала смелост да ги приложи.
Тя огледа латексовите и акрилните бои и отвори снимката на оригиналната боя върху айфона си. Доближи телефона до каталога с мострите на боите и присви очи, опитвайки се да определи коя пасваше най-точно.
— Това е „великолепна магнолия“ — прозвуча някакъв глас зад рамото й. Мъжки, дрезгав, със северняшки акцент. Лори се обърна и се озова лице в лице с Патрик. Той беше облечен в избелели дънки и черен вълнен пуловер, а по устните му пропълзяваше усмивка. Когато очите им се срещнаха, през тялото й премина вълна адреналин.