Рейчъл отиде да приготви нещо за пиене, тананикайки си заедно с коледните песни, които звучаха от радиото. Бяха решили да отложат разопаковането на багажа за по-късно. Тя се доближи до хладилника и забеляза коледна картичка върху плота.
Рейчъл отвори белия плик и намери вътре картичка във формата на северен елен.
Семейство Мъри, беше написала най-отгоре Лори.
Благодаря ви, че ме пуснахте да живея в дома ви. Желая ви прекрасна Коледа. Поръчах ви пуйка при месаря, ще бъде изпечена и готова да я вземете на Бъдни вечер.
С обич:
Обзета от любопитство, Рейчъл отвори вратата на хладилника. Вътре имаше различни пластмасови кутии и пакети. Тя ги извади и ги подреди отстрани.
Отвори първата кутия — боровинков сос. Следващата — мини коледни венци.
— Ейдън — извика тя, — ела да видиш нещо.
Тя продължи да отваря кутиите една по една и да открива по нещо от Книгата с коледните рецепти на Беа. На лицето й изгря усмивка.
— Ти нали каза, че Лори не я бива в готвенето? — подметна Ейдън, прегръщайки я през раменете.
— Ами, изглежда, че хората могат да се променят — заяви гордо Рейчъл. — Нали?
Минаваше 22 часът, Зак вече беше в леглото, а Мили се беше качила в нейната стая, за да почете.
— Мислиш ли, че е безопасно? — попита Ейдън с усмивка, като се огледа в хола така, сякаш всеки момент някой можеше да изскочи от килера.
— Да, така смятам — каза Рейчъл, изваждайки торбите с подаръци, които все още не бяха опаковани. Ейдън извади опаковъчната хартия, панделките и тиксото от чекмеджето на дървената ракла и двамата се разположиха на килима.
— Глътка вино? — предложи Рейчъл и преди мъжът й да успее да отговори, отвори бутилка „Просеко“ и наля в чашите. Ейдън пусна диска с коледни песни, които слушаха винаги когато опаковаха подаръците. Правеха това всяка година, още от първата година след сватбата. Онази първа година беше скъпоценна глътка време за тях като двойка, преди да започне лудницата. Опаковането на подаръците беше традиция, която двамата си бяха обещали никога да не изоставят.
Ейдън се бореше с тиксото.
— Това нещо ме напада — отбеляза той. Докато поемаше с благодарност чашата от Рейчъл, тя го освободи от хватката на лепкавата лента.
— Вече си свободен — каза тя.
— Закъде съм без теб? — пошегува се Ейдън.
Двамата се чукнаха с чашите пенливо вино и той притегли Рейчъл, за да я целуне.
— Освен че си смела и сръчна, тази вечер си и много красива.
Рейчъл прие комплимента и поне този път му повярва. Беше облякла любимата си черна рокля с пайети и си беше сложила висящите сребърни обици. Когато се огледа в огледалото, откри, че стресът беше напуснал лицето й. Бръчките между веждите й бяха изчезнали и страните й бяха възвърнали свежия си цвят. Не й беше нужно нищо повече от едно мацване с червено червило, за да изглежда блестящо тази вечер.
— Най-после можем да се отпуснем, нали? — промълви Ейдън.
— Да, мисля, че е така — съгласи се Рейчъл. — Но след като опаковаме тези подаръци. — Тя постави кутията с новата преса за коса за Мили и се зае да я увива в сребриста хартия.
— Не, говоря сериозно. Сигурни ли сме, че онзи тип е изчезнал? — попита Ейдън. — Онзи негодник, който е досаждал на Мили?
— О, боже, да — отговори Рейчъл. — Допускаш ли нещо друго, след като Даяна се е заела да прогони някого от селото? Всъщност той е офейкал почти веднага щом Лори си е тръгнала. Очевидно дори не е тукашен. Обикалял от град на град, от благотворителната организация го наели за шофьор, само толкова — но той успял да внуши на всички, че е техен постоянен служител. Изглежда, че е успял да заблуди доста хора наоколо.
— Не е за вярване — процеди Ейдън. — Ама че гаден мръсник. Ако ми се мерне пред очите… — Той поклати глава. — Хм, най-добре да не ми се мотае в краката, наистина.
— Да, знам. Но все пак се надявам, че от цялата тази неприятност излезе нещо добро. Сега Мили споделя с нас, казва ни истината. Струва ми се, че отношенията ни се нормализираха. Отново разговаряме както преди. Или поне вървим в правилната посока.
— Ти имаш право — съгласи се Ейдън. — Колкото и да ми се иска да строша кокалите на този Патрик, вероятно фронталният сблъсък с нашата дива Даяна е най-страшното наказание.