— Откъде да знам, че мога да ви вярвам?
— Отникъде. А сега на земята, точно до приятелката ви.
Жената с перата се вкамени.
— Тая ли? Тя не ми е приятелка, уверявам ви.
Имала е късмет, помисли си разбойникът.
— Освен това не бих искала да си изцапам роклята. Предпочитам да стоя права.
— Уви, вашите предпочитания не ме интересуват.
— Как смеете!
След миг на рамото й се появи черна сянка и малки остри зъбки прегризаха фините шнурове на чантичка й, която падна на земята. Порът скочи и я грабна.
— Браво любимецо! Хайде, тук!Добре обученото животно се стрелна по земята, премина като стрела по гърба на Дябло и изчезна в джоба на господаря си.
— Проклет крадец! Ще те накарам да отговаряш пред закона — извика жената. — И когато те обесят, ще бъда там и ще се смея, чули?
Блакууд цъкна с език.
— Какъв език за благородна дама! А сега лягайте на земята. Освен ако не искате куршум в белите си рамене.
Жената въздъхна. След един бърз неуверен поглед към вътрешността на каретата, тя се обърна. Разгърна копринения шал и разкри неприлично дълбокото си деколте.
— Бихме могли да постигнем някакво съгласие, сър. Не съм против да обсъдим как да обединим интересите си, за да постигнем по-добри резултати — каза жената и сложи ръка на гърдите си.
— Наистина ли? И какво точно имате предвид, мадам?
Очите на жената засвяткаха. Изпод сведените си клепачи тя бавно огледа разбойника.
— Може би трябва да ви предложа това, милорд.
Блакууд почувства отвращение.
— Хиляди извинения, но се боя, че трябва да отхвърля щедрото ви предложение. — Той посочи с пистолета. — А сега — на земята, преди да изгубя търпение.
Лицето на жената позеленя от яд. Събирайки полите си, тя се спусна по стълбичката и се присъедини, мърморейки, към останалите.
— Чудесно! Поздравления за доброто ви поведение! — Блакууд тихо се засмя. После каза с твърд глас:
— А сега и последният ни пътник. Излизай! Тази малка драма въобще не ме забавлява.
Показа се мъж. Рединготът му беше скроен по последна мода, а блясъкът на новите му ботуши намекваше за шампанското, използвано при лъскането им. Лицето му беше издължено и надменно.
— Значи най-накрая срещнах нашия велик разбойник.
Блакууд направи ироничен поклон над главата на Дябло.
— И към кого имам честта да се обърна, сър? — попита мъжът.
— Не мисля, че името ми наистина ви интересува — бе студеният отговор.
На лунната светлина проблесна метал.
— Тук мненията ни се различават. Повтарям, към кого да се обърна?
— Ренуик, проклет да сте! Лорд Ренуик.
Устните на Блакууд се разтегнаха в призрачна усмивка.
— Предполагам, че би трябвало да съм впечатлен — каза той и се отпусна на седлото с обидна незаинтересованост. — Много добре. А сега вие, лорд Ренуик, ще се присъедините към спътниците си на земята.
Мъжът се намръщи и спусна ръка към джоба си. До главата на Ренуик се понесе тънка струйка дим.
— Неправилно решение, милорд. Ако направите още нещо от този род, куршумът ми ще ви засегне по-болезнено и никога повече няма да можете да се движите. Сега слизайте!
С ледено презрение благородникът се отправи към земята, както му бе посочено. Под наблюдателните очи на съучастника си Блакууд скочи от коня и се упъти към каретата. Прокара пръсти по кадифените възглавнички, но не откри скривалище. И тогава от сенките дойде пронизително цвърчене.
— Какво има, малкото ми?
Малка муцунка побутна ръката му, после животинчето скочи обратно на пода. Блакууд бавно проследи с пръсти дървената рамка на седалките и беше възнаграден с очертанията на вградена дъска.
— Браво! Можеш ли да го отвориш?
Вместо отговор опитоменият пор застърга парче метал, което бе леко издадено над пода. Дъската се отмести с леко скърцане, разкривайки отвор, добре прикрит под седалките. Вътре Блакууд намери два заредени пистолета, кожена чанта и кесия, в която издрънчаха златни бижута.
Чантата бе това, което най-много интересуваше Блакууд. Ренуик имаше връзки с Адмиралтейството и достъп до военна информация. Ако някога се наложеше да се пазари за живота си, тази информация можеше да се окаже много полезна.
Но сега нямаше време да проучва съдържанието на чантата. Разбойникът с мрачна усмивка прибра всичко в джобовете си, после погали копринената козина на пора.
— Ти също влизай вътре, пакостнико. Не бих искал да тероризираш гостите ни — каза Блакууд и пъхна животното в джоба си. После излезе навън.
Ренуик хладно го измери с поглед.
— Нищо не намери, мошенико. Не съм толкова глупав, та да нося богатството си със себе си.