Доволна, тя скочи долу и хвърли юздите върху близката ограда.
Винаги се бе чудила какво представлява боят с петли. Нещо й подсказваше, че ще се наслади на това преживяване.
Силвър си проправяше път бавно през тълпата, сблъсквайки се с мъже с жестоки очи и жени, които със сигурност не бяха дами. Отвсякъде се носеха възгласи и псувни.
— Мога ли да ти помогна, госпожице? — попита висок мъж, опрял гръб в едно дърво.
— Може би — отвърна Силвър. — Аз съм госпожа Браун, вдовицата на Арчибалд Браун от Лондон. Покойният съпруг имаше завещание за човек, за когото ми е казано, че посещава това място.
— Нима?
Мътните кафяви очи на мъжа се присвиха подозрително.
— Съпругът ми почина, преди да открие получателя на това завещание.
— И как е името на този човек?
— Блакууд.
Лицето на мъжа стана безизразно.
— Не си спомням да съм го чувал. Направо съм сигурен, че не съм.
— Добре — каза Силвър. — Напълно ви разбирам. Трябва да внимавате, понеже човекът е разбойник. Но сумата е доста голяма, сър. Много голяма. Сигурна съм, че мистър Блакууд би искал да знае за това и се надявах да можете да предадете съобщението. Ако го видите, разбира се.
Пронизващите кафяви очи не казваха нито да, нито не.
Но Силвър нямаше намерение да се откаже толкова лесно.
— Вярвам, че той ще ви бъде благодарен. Може и да ви възнагради за услугата.
Едно пламъче проблясна в замъглените очи.
— Може и да го направи. Ако го познавам, разбира се.
— Моля ви, ако мине оттук до довечера, предайте му съобщението. Ще отседна в „Крос енд Армс“ до утре.
Силвър мина през града, докато стигна до елегантна къща, която се намираше на малък площад срещу църквата. Останалите къщи бяха тъмни в този час на нощта, но тази бе ярко осветена от два богато украсени фенера.
Силвър се усмихна. Проблемът беше решен. Скоро щеше да бъде вътре. Винаги беше искала да види истинско комарджийско свърталище.
Тя слезе от двуколката. Както бе очаквала, отне й само няколко минути да си уговори влизането вътре. Обясни на забързания прислужник, че си търси работа като готвачка. После една навъсена жена я въведе в стая точно срещу кухните.
Силвър оглеждаше покритите с коприна стени и тежките кадифени мебели, когато вратата се отвори.
Собственикът беше човек, когото познаваше само от репутацията му. Вървеше му на карти, но уискито не му понасяше. Така й беше казал веднъж Тинкър.
Той я огледа внимателно, опитвайки се да проникне с поглед през плътния воал.
— Разбрах, че търсите работа като готвачка. Съжалявам, но тук нямаме свободни места. Трябва да има някаква грешка.
— Да, разбира се. Дошла съм по дребна работа, която засяга покойния ми съпруг, Арчибалд Браун.
— Никога не съм чувал за него — отвърна троснато мъжът. — И какво общо имам аз с това?
Силвър го погледна с неприязън, благодарна, че воалът прикрива лицето й.
— Съпругът ми бе упълномощен да изпълни завещанието на клиент. За нещастие скъпият Арчибалд почина, преди да изпълни задачата си и аз дойдох да поправя тази грешка. Това е най-малкото, което бих могла да направя за бедния Арчибалд — тъжно каза тя.
Това, изглежда, заинтересува собственикът.
— Наследство, а? Голямо ли е?
— Доста голямо.
— И кой е късметлията? Сигурно не съм аз?
— Боя се, че не. Не и ако името ви не е Блакууд.
— Блакууд? — Мъжът се навъси. — Какво ви кара да мислите, че бих приемал тук такъв известен престъпник? Това е достойно за уважение заведение!
— Престъпник ли? Никога не съм знаела това. О, не, сигурна съм, че грешите, сър. Съпругът ми говореше за този човек с голямо уважение.
— Тогава той е сгрешил — грубо каза собственикът. — Нямам работа с престъпници. А сега мисля, че е най-добре да продължите по пътя си, мадам.
В този момент на вратата се почука. Една жена с прозрачна рокля се появи на прага.
— Горе имат нужда от вас, Господин Филдинг.
— Да, да. Идвам. Погрижете се вдовицата да си отиде.
И този опит на Силвър пропадна. В спящия Кингсдън Крос имаше само още едно място на порока.
Къщата беше красива. От прозорците й струеше ярка светлина. Силвър бързо се изкачи по стълбите и влезе вътре. Посетителите бяха толкова развеселени от погълнатия алкохол, че почти не й обърнаха внимание. Промъквайки се през тълпата, стигна до голям салон с огледала и разкошна мебелировка. За момент тя се огледа объркано. Сигурно бе направила грешка. Това не беше вертеп. Жените, които видя, бяха много елегантни, а мъжете — така изискано облечени, като онези, които бе виждала по време на малкото си пътувания с баща си в Лондон.