Силвър се намръщи. Та тя стреляше безпогрешно. Чичо Арчибалд се бе погрижил за това. Но реши да не съобщава това на разбойника. Изглежда, ролята на защитник му харесваше.
— Ще го направиш ли?
— Разбира се. Това е най-малкото, което мога да направя — рязко каза Блакууд. — След като си решила да стоиш тук без мъж, който да те пази.
— Защо ми трябва мъж да ме пази?
Разбойникът се намръщи.
— Възхищавам се на смелостта ти, Слънчев лъч, но Милбанк може да се върне. А какво ще кажеш за другите, които заплашват тебе и брат ти?
— Не е твоя грижа. И без това отхвърли предложението ми миналата вечер.
— Предложение! Планът ти е твърде лекомислен, а аз не искам да обсъждам повече това.
— Точно така каза и Тинкър.
— Която и да е тази Тинкър, има моето уважение.
— Това е той, а не тя.
— И кой точно е този Тинкър?
— Работеше с баща ми. След като той умря, Тинкър остана да помага на мене и брат ми.
— Предполагам, че… си влюбена в него?
— Влюбена? В Тинкър? Може би, по свой начин. От толкова време сме заедно.
Лицето на Блакууд се вкамени. Силвър видя как в очите му пламва ярост.
— Моите поздравления — каза той с дрезгав глас. — Е, аз по-добре да тръгвам.
Той се поклони бързо и се отправи към вратата.
— Чакай! Не си отивай — извика Силвър. Блакууд застана неподвижен.
— Защо?
— Защото между мене и Тинкър няма нищо. Той е приятел, стар скъп приятел, а не това, което си мислиш. — И тъй като Блакууд все още не помръдваше, тя продължи: — И е на петдесет години.
Разбойникът бавно се обърна. Тялото му не беше вече така напрегнато.
— На петдесет или не, този човек би трябвало да те пази по-добре — рязко каза той.
— Прекрасно мога да се справям и сама.
— Жена като тебе заслужава да бъде пазена. По дяволите, ти трябва да се омъжиш, да имаш деца и богат съпруг, който да те пази от престъпници като Милбанк.
Блакууд се загледа в лицето й, после погледът му се спусна към гърдите й. Само след миг той се оказа до нея и плъзна ръка към шията й. Пулсът на Силвър се ускори. Сърцето й се мяташе като камъче, подхвърляно от бурни води. Но тя се съвзе и каза:
— Мисля, че е по-добре да тръгваш. Кехлибарените очи на Блакууд заблестяха.
— Започвам да мисля, че съм готов на всякакви рискове, за да бъда до теб, Слънчев лъч.
Силвър усети как сърцето й бие лудо. Тя вдигна ръка и докосна гърдите му. Тогава видя тъмното петно на ризата му. Дъхът й спря.
— Ранен си!
— Само драскотина, уверявам те.
— Драскотина ли? Защо не ми каза по-рано? — Блакууд се усмихна.
— Съмнявам се, че някой мъж може да ти каже нещо,Слънчев лъч.
Той сграбчи ръката й в желязна хватка.
— Не, по-добре е да не виждаш лицето ми.
Силвър въздъхна.
— Много добре, но трябва да седиш, без да мърдаш, докато ти донеса чаша вода. Или малко бренди.
— Нищо ми няма, Слънчев лъч.
В този момент Блакууд наистина се чувстваше замаян. Не от раната, въпреки че тя още го болеше. Беше заради тази неочаквана загриженост на жената, която изглеждаше толкова крехка, че сноп слънчеви лъчи биха я покосили. Та тя се тревожеше за него!
— Няма да мръднеш оттук, докато не прегледам раната ти! Лавандуловото масло прави чудеса.
Блакууд вдигна ръка и нежно я погали по лицето.
— Бих могъл да те направя щастлива. Мога да ти покажа неща, които никога не си виждала, Слънчев лъч, неща, които никога не си си представяла. Бих могъл дати сваля луната и звездите, докато лежиш в прегръдките ми.
— Предполагам — каза тихо тя, — че говориш за онези страсти, които не могат да се контролират. — После вдигна очи и видя неистово желание в очите му.
В този момент Силвър разбра, че той трябва да си отиде, ранен или не. Трябваше да го накара. В противен случай…
Навън, из покритата с мъгла долина, се понесоха викове.
Силвър надникна през прозореца.
— Съдията и хората му!
Блакууд не помръдна.
— Очевидно съдията е изтрезнял. Какво нещастие!
— Трябва да вървиш! Той води дузина мъже!
— Чудесно! Мисля, че съм в настроение за бой. Но какво става с раната ми?
— О, небеса, трябва да тръгнеш сега, преди да е станало твърде късно! Заради мене, ако не заради себе си. Защото не бих могла да понеса да те заловят като…
— Като обикновен престъпник ли? О, Слънчев лъч, но аз съм точно такъв.
— Не вярвам — възрази Силвър. — Нито за миг. А дори и да си. Бог да ми прости, но пак не мога да намеря сили да. О, върви, просто тръгни. Сега, преди да се изкачат по хълма и да те видят!
Блакууд се намръщи и бавно се надигна от стола.
— Значи те е грижа, че ще ме заловят?
— Разбира се.
Той прехвърли единия си крак през перваза на полуотворения прозорец.