Той продължаваше да се усмихва доволно, когато зад гърба му се разнесе глас.
— Мисля, че вие сте сър Чарлз Милбанк?
Беше едър мъж, чието лице имаше цвят на сандалово дърво. На лявото му ухо висеше златна обица. Носеше пелерина от черна коприна, поръбена с тъмночервен ширит.
Милбанк се изправи объркан.
— Може и да съм. Кой иска да знае?
Мъжът го огледа хладно.
— Нека не губим време. По-добре седни да по-говорим.
— Кой сте вие, по дяволите? Откъде знаете името ми?
Очите на непознатия станаха сурови.
— Знам, защото работата ми е да знам. Знам всякакви неща за всякакви хора. Съмнявате ли се?
— Съмнявам се — изтърси Милбанк. — Освен това кой ви дава право да…
Непознатият въздъхна и огледа сплетените му пръсти.
— Колко досадно. Е, добре. Зная, че имате дългове и вкус към красиви жени, както и любовница, която изпразва джобовете ви. Да продължавам ли?
— Стига, за Бога! Не знам кой, по дяволите, сте вие и как сте научили всичко това.
— Името ми не те засяга, англичанино. А колкото до това как съм научил тези неща, много е просто. Отговорът е тук, в ръката ми — отвърна непознатият. Той измъкна една кесия изпод пелерината си и я хвърли на масата. — Парите правят много неща. Най-вече тези пари.
Сър Чарлз смаяно наблюдаваше златните монети, пръснати върху тъмното дърво.
— Но тук трябва да има хиляда гвинеи!
— Почти улучихте.
— Защо ми ги показвате?
— Защото искам една услуга. Който я изпълни така, че да съм доволен, ще получи тези монети.
Мътните очи на Милбанк издаваха алчност и съмнение.
— Ако искате да ви представя в двора, не ще мога да го сторя. Не се движа в тези кръгове за съжаление.
Непознатият се изсмя.
— Вие наистина сте много забавен. Не, не желая да ме представите в двора.
— Тогава какво искате? Аз съм вашият човек. Само назовете работата. За тези пари ще бъде свършена.
— Токова ли сте сигурен, приятелю? Може би няма да сте толкова уверен, като ви кажа какво искам.
— За хиляда златни парчета бих направил всичко — отвърна Милбанк и очите му заблестяха от алчност.
— Много добре — каза накрая непознатият и седна. — За услугата ще получите тази кесия със злато и още една, когато работата бъде свършена.
Сър Чарлз премигна.
— И каква е работата? — попита той с немощен глас, неспособен да повярва на това смайващо състояние.
— Доведете ми разбойника, наречен Блакууд. Знае се, че често посещава Лавендър Клоуз.
— Боже мили, как разбрахте това?
— Това не ви интересува. Единственото, което искам от вас, е да ми доведете този човек. Жив.
— Блакууд. Жив — тъпо повтори сър Чарлз. — Но защо?
— Това също не ви засяга. Ще направите много добре, ако го запомните.
Студенината в гласа на непознатия накара Милбанкда пребледнее. Обзе го страх, но той бързо го прогони. В края на краищата имаше дългове. Зестрата на Джесика не бе достатъчна за стила му на живот.
— И кога искате да ви предам престъпника?
— До седем дни. Нито ден повече. Да остана във вашата студена и мрачна страна по-дълго, едва ли ще ми хареса. Разбрахте ли?
Милбанк прехапа устни.
— Напълно. Седмица, не повече. И къде да доведа този приятел?
— В Кингс Лин. Корабът ми е на котва там. Един от хората ми ще ви чака на пристанището.
Сър Чарлз дори не вдигна поглед, прекалено нетърпелив бе да събере златните монети и да ги пъхне в джоба си.
— Не си мисли да ме измамиш, англичанино. Ако вземеш парите, трябва да ми предадеш този човек. В противен случай ще умреш вместо него.
Сър Чарлз нервно преглътна, после кимна.
— Много добре. А сега се захващай с работата.
— А момичето? Споменахте Лавендър Клоуз… Е, добре, може би ще трябва да я използвам като примамка.
Непознатият присви очи.
— Интересуваш се от нея?
— Ни най-малко! Всъщност аз…
— Разбирам. Можеш да я имаш в такъв случай. Аз искам мъжа. Той е по-интересен. Да, разбойникът ви е взел страха на всички.
Сър Чарлз се опита да протестира, но Непознатият го прекъсна с махване на ръка.
— Достатъчно. Вече не ме забавляваш. Взе златото ми. Сега ми доведи Блакууд до седмица. Или ще умреш.
— Ще го доведа — мрачно каза англичанинът. Докато се изправяше, той хвърли изпълнен с желание поглед към тъмнокосата хубавица, която стоеше зад непознатия. Беше облечена със златиста коприна. Лицето й бе закрито от воал.
Сър Чарлз присви очи.
— През това време може би ще сметнете…
Остави ме! — прогърмя заповедта.
— Разбира се, ваша… сър. Смятайте, че съм си отишъл.