След като Милбанк си отиде, Непознатият застана до прозореца. Свъсил вежди, той мислеше за човека, когото англичаните познаваха само като Блакууд. Колко глупави бяха всъщност. Нужни му бяха няколко месеца, за да открие самоличността на разбойника. Но за него самия никой нямаше да разбере. Сър Чарлз щеше да бъде чудесно прикритие. Ако нещо се объркаше, щяха да обвинят тлъстия благородник.
Непознатият мислеше как ще накаже човека, който му беше избягал. Мислеше си за болката, която щеше да понася жертвата му, докато не започнеше да моли за смърт.
— Сега съм близо до тебе, стари приятелю. О, да, много близо. Отмъщението ще бъде много сладко. Най-после ще видя кръвта ти, Люсиен Деламиър.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Утринното слънце сипеше лъчите си върху Силвър, която седеше в оранжерията, мрачно втренчила се в хаоса, който цареше наоколо.
Грубияните бяха удържали думата си. В зори тя беше открила повредите в работилницата си. Бяха счупени стъклени бутилки за дестилиране, порцеланови буркани бяха разбити на парченца, от складовете бяха откраднати ценни кристални флакони с позлатени капачки.
С напредването на деня нещата ставаха все по-лоши. В северния край на фермата беше изкоренена цяла редица с лавандулови храсти и липсваха няколко чувала със сухи цветя. Сградата, в която държаха сечивата, бе останала без врата и прозорци.
Въздишайки, Силвър погледна бутилките с висококачествено лавандулово масло, готови да бъдат изпратени на лондонските парфюмеристи „Кентън и синове“.
Не беше „Милфльорс“. Не, „Милфльорс“ беше изгубен, формулата му бе изчезнала завинаги. Баща й бе отнесъл тайната си в гроба. И с това Лавендър Клоуз бе изгубила най-добрия си шанс за оцеляване.
Спориха по време на обеда. Тинкър искаше да се скрие в гората и да залавя бандитите един по един. Искаше Брам и Силвър да бъдат скрити някъде недалече.
— Няма да стане. Те просто ще изпратят други, знаеш това — каза Брам. — Трябва да ги уплашим — наистина да ги уплашим така, че изобщо да се откажат.
Тинкър слушаше замислено, свъсил вежди.
— Може би си прав. Между другото, младият Кентън пристига следобед за поръчката си. Тези пари ни трябват. Ще бъде много неприятно, ако бандитите го изплашат и прогонят.
— Тогава просто трябва да се погрижим нищо да не се случва, докато той не си тръгне. Но какво можем да сторим, Брам? — каза Силвър.
Очите на брат й пламнаха от вълнение.
— Е, можем да ги заблудим, че сме повече, отколкото сме.
Тинкър поклати глава.
— Ще ми се да имаме по-добра идея — каза той. — Трябва да действаме. Нямаме много време до пристигането на Кентън.
— Можем да започнем от отводнителния канал. После можем да заложим няколко капана до столовата. Направил съм карта. Мисля, че ме бива за това.
Тинкър се наведе напред заинтригуван.
— О, наистина те бива, момче. И откъде да започнем?
Два часа по-късно Силвър оглеждаше внимателно стъклените бутилки с масла, предназначени за един от отбраните клиенти на Кентън. Маслата бяха в отлично състояние, съхранявани в зимника в лед след дестилирането им миналия август.
Младият Джеймс Кентън трябваше да й даде чек. Парите щяха да дойдат тъкмо навреме. Силвър вече беше забавила с една седмица плащането на надниците на малкото работници, конто все още можеш да си позволи, повечето жени, които й помагаха в най-натоварените моменти, когато цветята се събираха за първото дестилиране.
Навън беше готов първият товар с опаковани бутилки, подготвени за двудневното пътуване до Лондон.
Миг по-късно пристигна Джеймс Кентън, любезен и усмихнат.
— Всичко е готово, Госпожице Сейнт Клеър. Поздравявам ви за чудесния продукт. Скоро Лавендър Клоуз ще бъде без конкуренция. Сега, когато „Мичам“ произвежда толкова малко лавандула, „Кентън и синове“ ще се нуждаят от нови доставчици и се надявам, че вие ще бъдете най-добрите. Накратко, имате голям успех, Госпожице Сейнт Клеър. Ще се погрижа жените в Лондон да узнаят това.
„Ако все още сме тук“ — горчиво си помисли Силвър.
— Много сте любезен, мистър Кентън — каза Силвър, опитвайки се да не обръща внимание, на топлотата в очите на джентълмена. — Доволна съм, че нашата лавандула удовлетворява високите ви изисквания. — И тъй като Кентън продължи да я гледа, тя наклони глава и добави: — Има ли още нещо?
В същия миг Кентър се доближи до нея и взе ръцете й в своите.
— Госпожице Сейнт Клеър… Силвър… Простете ми, но трябва да говоря. Когато идвах в Норфък през последните две години и ви виждах сред лавандулата, радост и мъка обземаха сърцето ми. Знам, че ви зададох въпрос миналата година но същото време — спомням си и отговора ви. Надявам се, че не ви досаждам, но трябва да ви уверя, че чувствата ми остават непроменени. Ще ми направите голяма чест, ако се съгласите да станете моя съпруга.