— Ще се справим. Правили сме го досега — разпалено каза тя.
— Трябва да помислиш и за Брам. Да не говорим за онова магаре, сър Чарлз, който все души наоколо.
Силвър се усмихна накриво.
— Виждам, че си притеснен, стари приятелю.
— Дяволски права си, разтревожен съм! Милбанк беше тук снощи, нали? Тъкмо преди да дойде съдията. Чух ги, като идвах от полята.
Силвър въздъхна.
— Надявах се да се откаже от тези игри и да си намери по-сговорчива жертва.
— О, той си намира много жертви. Кара жени от тук в Саутхолд. Точно сега има…
— Точно сега има какво?
— Няма значение, По дяволите. Не е за ушите на дама като тебе.
Значи Милбанк си има любовница, помисли си Силвър. Беше изненадана, че все още има интереси към нея.
— Какво мислиш да правиш сега?
Силвър повдигна рамене.
— Ще трябва да окопая лавандулата в северния край.
— Не говоря за лавандулата, момиче!
— Тогава за какво?
— Говорех за сър Чарлз Милбанк и не се опитвай да ме караш да играя по свирката ти по този въпрос.
— Сър Чарлз ще се умори от игрите си, Тинкър. Дотогава аз трябва просто да бъда по-бдителна.
— Бдителна и въоръжена до зъби! Този човек с опасен. Не знам как ти е влязъл в главата онзи разбойник.
— Разбойник ли?
— Да, разбойник. Видях те как изглеждаше онази нощ, когато се върна от пустошта. И как изглеждаше, когато се върна от града! Така че, не ми казвай, че не си си и помисляла за него.
— Хайде да се сдобрим, Тинкър. Не съм дала сърцето си нито на младия Кентън, нито на смелия и опасен лорд Блакууд. Това задоволява ли те?
— Ни най-малко, защото разбирам по тъгата в очите ти, че разбойникът вече те е пленил. И не се опитвай да отричаш.
Силвър почувства, че гърлото й гори. Внезапно й се прииска да поговори с някого.
— Прав си, Тинкър, той беше тук миналата вечер. Дойде веднага след сър Чарлз. И ако не беше дошъл…
— Значи тази проклета отрепка те е докоснала! Защо, за Бога, не ми каза снощи, когато съдията и хората му си отидоха?
— Защото щеше да хукнеш след него с пистолет в ръка. Тогава щеше да се озовеш в затвора на Норидж и да чакаш да те обесят.
— И така да е, но първо щях да изпитам великото удоволствие да видя този мръсник мъртъв.
— Стига, Тинкър. Той не заслужава смъртта ти — каза строго Силвър. — Не искам да се люлееш на бесилото над дяволските останки на Милбанк.
Старият човек разтърка потъналото си в прах лице.
— Може и да си права. И все пак ще държа под око нещата тази вечер. Ще взема Кромуел и тази пушка.
Силвър леко докосна рамото му.
— Внимавай, приятелю. Макар че едва ли слушаш когато ти говоря. Очите на Тинкър блеснаха.
— Искаш да кажеш, че съм инат, така ли? Това е, защото ми омръзна да измъквам теб и брат ти от затруднения.
— Да не си мислиш, че не знам това?
Тинкър се зачерви от удоволствие.
— О, я стига! Проблемът е там, че се опитваш да ме въртиш на пръста си. И, разбира се, успяваш.
Нощта се бе спуснала над тучните ливади на Уолдън Хол. Люс Деламиър вдигна очи от лъснатите си ботуши.
— Защо не ограбиш някой норфъкски богаташ и да ме оставиш на мира?
— Защото се отказах от този живот преди години, господарю Люс — отвърна Джонас Фъргюсън, жилав шотландец с проницателни очи. — И вие добре знаете това.
Изпод завивките на леглото се появи малка главичка. Две умни очи погледнаха Люс, който взе писукащото зверче и го погали. После въздъхна.
— Виж докъде стигна, Джонас. Стана съучастник на най-прочутия разбойник в страната и дават награда за главата ти — каза Люс. Очите му се присвиха при вида на черната копринена маска на леглото. — Откога продължава това?
— От… онази нощ — промърмори Джонас, сякаш му бе трудно да говори за това.
Онази нощ, когато животът му бе на косъм.
— Да, онази нощ.
— Вече четири години от тогава.
— Грешиш. Пет — отсече Люс. — Пет години, три месеца и двадесет и един дни.
После остави любимеца си на леглото и стана. Пресегна се да вземе ризата си.
Навън луната плуваше хладна и присмехулна сред сребристи облаци.
— Казвам ви отново, господарю Люс, не отивайте!
— Трябва да отида. Ти най-добре от всички знаеш това, Джонас.
— Няма ли да се откажете? Нима ще живеете все така? Върнете се у дома в Суолоу Хил, където ви е мястото, където е мястото на всички Деламиър.
Люс се усмихна тъжно.
— Не мислех, че знаеш толкова добре историята на Деламиър, Джонас. Но след като я знаеш, ще си спомниш, че Деламиър никога не лъжат. Не ограбват карети и не препускат посред нощ.
Той метна елегантната си черна риза на широките си рамене и добави: