— И никога не са били изменници на страната си.
— Дори и когато са ги принуждавали?
— Дори тогава — отвърна Люс. Гласът му звучеше сурово.
— Но на вас се случи — каза Джонас. — Вината не е ваша.
Разбойникът сви рамене.
— Така или иначе, то се случи, приятелю. Първо Саутхолд, после Руан и Алжир. Не мога да се преструвам, че не е станало, нито пък мога да простя на онзи, който стои зад това.
Люс взе пелерината си от махагоновата табла на леглото. Очите му блестяха. Кехлибарени, котешки.
— Знаеш ли, че е имало един Деламиър при Агинкорт? И друг с Марлбъро в битката при Бленхайм през 1704? Питам се какво биха казали те за наследника на Девънхам, който е станал разбойник.
— Кажи му, Люс. Андрю Деламиър е добър човек. Мътните да го вземат, той ще разбере. И ще намери начин да ти помогне.
— Не мога да се върна там, Джонас. Не и докато не отмъстя на човека, който ми причини това. Може би дори тогава няма да се върна. Ако не можеш да го приемеш, по-добре си иди. Няма да се върна до сутринта — добави сухо Люс и преметна кожената си чанта през рамо.
Джонас изглеждаше разтревожен.
— И кой е наред тази нощ? Лорд Крисъл? Лорд Клейдън? Или пък сър Чарлз Милбанк?
Люс замълча.
— Милбанк ли? Да ограбя този мръсник, за мен ще бъде удоволствие, но уви. Не, тази нощ ще навестя добрия Господин Абъркромби.
— Бижутерът, който живее в Кингсдън Крос? Да не си си изгубил ума? Нима ще обереш магазина като обикновен престъпник?
— Лорд Блакууд не е обикновен престъпник. Освен това той е невидим, не знаеш ли? Не го лови куршум, нито сабя го сече.
И преди Джонас да успее да възрази, Люс вече беше на стълбите.
Не искаше да мисли за миналото. Бе се опитал да забрави зелените поля на Суолоу Хил.
Сега пред него бе реалността — сурова и жестока. В съзнанието му имаше само едно — скъп пръстен от ковано сребро с инкрустирани смарагди във формата на фантастично животно.
Люс бе видял този пръстен преди пет години, миг преди да загуби съзнание. После бе завързан и отнесен на английски затворнически кораб, където бе оставен да умре.
Но съдбата се беше намесила. Бе успял да избяга от кораба и беше спасен от френска фрегата. Там го хранеха, лекуваха, движеше се свободно. И в отплата бе служил доброволно на французите. Така бе станал изменник на страната си. За няколко месеца от изтънчен благородник се беше превърнал в закоравял моряк с дива жажда за мъст. Единствената му грижа бе да отмъсти на човека, който се бе погрижил да бъде отведен онзи вонящ кораб и да бъде обречен на бавна смърт, човека, който се бе погрижил да остане там, макар че беше напълно невинен.
Никой не го бе изслушал дори.
Тази нощ, ако имаше късмет, Люс щеше да открие името на този човек. Но преди това трябваше да изпълни едно задължение.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Силвър наблюдаваше как мракът се спуска над хълмовете. Някъде из дърветата се чуваше песен на славей. Луната бавно се изкачваше над развълнуваните лавандулови полета.
„Следващият е Брам.“
Сега всичко зависеше от Силвър. Тя измъкна набързо направената скица на пътя до „Грийн Ман“. Един от работниците й беше казал как да намери кръчмата, която се намираше на края на пустата земя. Беше й казал, че там е място, където можеш да наемеш хора срещу злато и където не се задават въпроси.
Силвър огледа картата. Щеше да отиде в „Грийн Ман“ и да разбере кой се опитваше да я накара да напусне. После просто щеше да се справи с него.
Съвсем сама. Имаше пистолет. Знаеше да стреля. Не й трябваше ничия помощ.
Тя пъхна картата сред книгите на етажерката до прозореца. Докато премисляше плановете си, свали старата си ленена риза и износените бричове. После дръпна едно чекмедже и извади нежна като облак бяла рокля. Беше на майка й.
Силвър седна на леглото си и метна роклята на раменете си, после започна да маха фибите от косата си, която се разпиля по раменете й. Опитваше се да не мисли за мъжа, чието име бе произнасяла шепнешком, за мъжа, който може би много пъти бе убивал.
И тогава го видя.
Тъмен силует. Черна маска.
Отражението изпълваше огледалото й. Той стоеше до прозореца неподвижен, една сянка в тихата стая.
Силвър едва не извика. Обърна се и роклята се плъзна от раменете й. Вдигна ръка към гърдите си, придърпвайки прозрачната тъкан.
— Слънчев лъч.
Две думи, които проникнаха в душата й. Две думи, изпълнени с надежда, копнеж и мечти.
Но Силвър вече не беше глупаво момиче, повече не. Или поне така се опитваше да си каже. Тя отстъпи назад.
— Ти?
— Опитах се да стоя далече. Не можах.