— Ти… си гледал — едва промълви Силвър. Не беше въпрос. Тя усети мрачния му поглед. Може би някаква част от нея е знаела, че той е там. И го е приветствала.
Бузите й пламнаха. Брадичката й ядно се вирна.
— Ти си бил там? Ти си ме видял!
— Беше прекрасно — каза той. — По-прекрасно и от сън.
Очите й се разшириха. Тя го гледаше как прекоси стаята и застана зад нея. Огледалото отразяваше всяко движение. Бяло и черно, жена и мъж.
Пръстите му се плъзнаха в косата й.
— Исках да те гледам. Исках да бъда като лунната светлина и да те докосвам навсякъде.
Силвър не знаеш какво да мисли. Беше толкова объркана.
— Но защо? В Кинсдън Крос ти се държа така, като че ли искаше да си отида.
— Така беше. Но тогава бях пиян. А тази нощ, о, тази нощ съм пиян от това, което виждат очите ми. Слънчев лъч. Стоя толкова близо до теб! И съм много опасен! Аз съм само един престъпник, тръгнал по следите на нежна и лесна плячка.
— Не трябваше да идваш тук.
— Разбира се, че не трябваше. Но аз исках да дойда — добави той рязко.
Твърде рязко.
— Прекалено е опасно.
— Да, така е. Можеш да вземеш пистолета и да го използваш.
Силвър издаде приглушен вик.
— Не е опасно за мене, а за тебе! Милбанк може да е оставил някой да наблюдава.
Кехлибарените очи станаха бездънни.
— Ти си луда, глупачке! Опасност грози теб, не мен. Не разбираш ли? И тази опасност идва от мен. От това, което чувствам, което искам да направя. Това не те ли плаши?
Силвър усети как гърлото й се свива.
— Да, плаши ме.
— Аз трябва да те плаша.
— Не, не ти. Плаши ме начинът, по който ме караш да се чувствам. Нищо не разбирам. Всичко е толкова странно.
Блакууд изруга.
— Нима никой не те е научил да не бъдеш откровена? Че не бива да издаваш чувствата си?
Силвър преглътна, опитвайки се да събере мислите си.
— По-добре да си вървиш. Някой може да дойде. Може да те заловят.
— О, Слънчев лъч, много ще им бъде трудно да ме заловят, уверявам те.
— Не се шегувай с това! — извика Силвър. — Мразя го! Мразя те, чуваш ли?
— Разбира се — бавно каза той и нежно я погали по косата. — Напълно те разбирам.
— Не, не ме разбираш! Ти си отиваш, когато ти хрумне и се връщаш пак, когато ти хрумне. Не знам кой си. Не знам нищо за тебе. И през цялото време не мога да престана да мисля, да се чудя, да се тревожа…
Той обви кръста й с ръце. Устните му бяха в косите й. Силвър потръпна, обхваната от чувства, които не бе познавала преди.
— Не, те никога няма да ме хванат. Може би ще ме убият, но никога няма да ме заловят.
— И все пак трябва да тръгваш. Тук не е безопасно.
— Да, права си. Скоро ще си тръгна — прошепна той и прокара пръст по лицето й, очерта устните й, които копнееше да целуне.
Опитваше се да не гледа надолу, където тънката материя обгръщаше пълни, сочни пъпки.
Блакууд затвори очи и се потопи в деликатния аромат на лавандула и рози.
— Ухаеш като сладък, безкраен летен следобед,Слънчев лъч. Не мога да мисля за нищо друго, дявол да го вземе. Виждам само твоята кожа, твоите очи. Всичко, което чувам, е твоят глас, нежен и задъхан.
Той се загледа в отраженията в голямото огледало. Неговото сурово и силно, нейното — деликатно и изящно.
И младо. Господи, толкова младо!Но какво да прави с нея? С чувствата, които събуждаше в него? Които го вълнуваха и сега?
— Замини с мен — прошепна той. Искри заблестяха в очите на Силвър.
— Но защо?
Блакууд се усмихна.
— Защо ли? — отвърна той, прокарвайки пръст но долната й устна. — Защото ти имаш значение за мен. И отдавна някой не е имал такова значение за мен.
— Не е достатъчно, разбойнико! — дръзко каза Силвър и очите й отново заискриха.
— По дяволите! Не се ли боиш от мен?
Тя поклати глава.
— Тогава трябва да се боиш. И сега ще ти покажа защо.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това беше лудост и грешка.
Изкушение и безразсъдство.
Но Силвър изви глава назад и се втренчи в суровото, изваяно лице, усещайки, че потъва надолу, надолу, все по-дълбоко…
Той внимателно докосна бузата й.
— Ти ме караш отново да се чувствам млад. Никога не съм се чувствал така. Затова винаги ще ти бъда благодарен.
Докосването му бе нежно като лунната светлина. Обзе го желание — силно, горещо, непреодолимо. Това бе страст, която мислеше, че може да владее. Но сега откри, че не може.
— Ти все още не ми вярваш, нали? — каза той и очите му потъмняха. После притисна гърба й до стената.
— Не, недей!
— Така ще повярваш — отсече мрачно той. Хвана ръцете й и ги изви зад главата й. Телата им се притиснаха едно до друго, изпълнени с копнеж. — Скоро ще ме мразиш.