— Много добре. Виждам, че сте разумен мъж. А сега ще ви притесня още миг и тогава ще можете да се върнете при любвеобилната си метреса. Искам думата ви, че ще върнете медните тръби на госпожица Сейнт Клеър още утре.
— Тръби ли? Не знам за какво говорите. Нямам нищо общо с…
Острието отново заигра по гърлото на Милбанк.
— Предлагам да помислите по-добре приятелю.
— Добре. Да, взех ги, мътните да ги вземат. Дяволски неприлично беше от страна на момичето да се заеме обикновена търговия. Собствената ми балдъза! Цялата околност ми се смее!
— И повече ще ви се смеят, скъпи Чарлз, ако ви се случи нещастие. Нещастие, което да ви лиши от вашата мъжественост — каза присмехулно Блакууд и насочи рапирата към слабините на лорда.
Англичанинът потръпна.
— Не бихте го направили!
Иронична усмивка заигра по устните на Блакууд.
— И още как! Тук, веднага!
Милбанк посивя.
— Не, проклет да сте!
— Много добре. Вярвам, че отсега нататък Лавендър Клоуз ще си отдъхне от вашите набези.
Сър Чарлз кимна.
— Струва ми се, че не чух нищо.
— Няма да я посещавам повече. Не е моя работа какво прави сестрата на жена ми. Проблемът си е неин.
— Точно така. И предлагам да запомните това, Милбанк. Имам уши навсякъде. Ако разбера, че сте излъгали…
— Надявам се, че се разбрахме.
— Да.
— Отлично.
— А сега съм любопитен да узная как придобихте всичкото това злато?
— Какво злато?
Блакууд издърпа тлъста кесия от джоба на Милбанки я хвърли на килима.
— Това злато.
— Ами… спечелих го на комар. Да, имах голям късмет.
— Но вие не сте били в игралния дом — възрази Блакууд с кадифен глас. — Нито тази вечер, нито предната.
Сър Чарлз започна да се поти.
— Беше частна игра.
— Наистина ли?
Чуха се гласове и стъпки по коридора. Блакууд свъси вежди.
— Обърнете се — нареди той на онемелия от уплаха лорд.
С бързо движение Блакууд отряза парче сатен от завесите на Анжелик и върза очите на сър Чарлз.
— Сега ще броите. До петстотин, да кажем. И няма да мърдате, докато не свършите. Ясно ли е?
— Напълно.
— Радвам се да го чуя. Можете да започвате.
С несигурен глас англичанинът започна да брои. Само след няколко мига Блакууд се вмъкна в нишата до отворения прозорец. Но преди това освободи Милбанк от половината злато. Щеше да бъде използвано за по-достойни цели. На първо място за Силвър Сейнт Клеър.
Милбанк беше стигнал до тридесет и пет, когато Блакууд изчезна в тъмнината. Беше стигнал до деветдесет, когато Анжелик отвори вратата на будоара си. Тя нацупи устни като видя развяващите се завеси зад гърба му.
— Чарлз, какво правиш там? И това на очите ти поредната тъпа шега ли е?
— Анжелик? Има ли някой зад мене? Има ли някой друг в стаята?
— Разбира се, че не. Но защо?
— Тогава млъкни, по дяволите, и ела да ме развържеш — нареди ядосано Милбанк.
— Какво, по дяволите, сте правили пак? Поредната авантюра?
Джонас се взираше в тъмния силует на Люс.
— Нищо, за което да се тревожиш, Джонас — каза мъжът в черно и леко се олюля. — Просто драскотина. Налетях на един от копоите на съдията. — Люс свали пелерината си.
— Кървиш като заклано прасе, момче! Какво имаш вместо мозък в главата си?
Джонас изтича и подхвана Люс.
— Същински Деламиър. Науми ли си нещо, иди да го спреш! — мърмореше шотландецът, докато смъкваше подгизналия лен.
— Вече не съм Деламиър — измърмори Люс. — Аз съм Блакууд, закоравял разбойник. Търсен от Норидж до Нотингам. Но дамите ме харесват, дори много.
— Дами, глупости! Фустите, може би. Приличаш на баща си. Старият Андрю беше пламенен мъж. Докато срещна майка ти, разбира се.
Люс се опита да възрази.
— По-добре мълчи, момче. Трябва да се погрижа за теб.
На трепкащата светлина на свещта Джонас откри раната на Люс, обля я с бренди, после прекара ножа през пламъка на свещта.
Беше спасявал момчето неведнъж. Нямаше да го остави и сега.
— Ще боли, господарю Люс. Мисля, че знаеш това.
— Зная, Джонас. Всичко боли.
Джонас въздъхна. За Люс Деламиър със сигурност беше така.
— По-добре да свършвам с това. Пийни.
Люс вдигна бутилката, преглъщайки с усилие.
— Чудесно питие, Джонас. Моите поздравления! — каза с усмивка той.
Стиснал зъби, Джонас се зае с раната. Но Люсисн Деламиър не издаде и звук.
— Знаеш ли, французите си мислят, че умеят да бият с камшик. Но това е нищо в сравнение със старото момче на пашата. Да, Хамид знаеше как да смъкне кожата на човек.
Джонас опипваше разкъсаната тъкан, докато намери куршума.
— Намерих го! Още малко, момче.