— Не бързай! Само си помисли за Хамид. Казвал ли съм ти за случая, когато откри, че се опитвам да избягам? Завърза ме и нареди да му донесат специалния камшик. Ето това беше болка…
Люс мигна. В следващия момент главата му се отпусна на рамото на Джонас, който внимателно измъкна куршума.
— Спи, момче. Дяволите да го вземат, ако не си понесъл прекалено много болка досега.
Той внимателно настани изпадналия в безсъзнание Люс на леглото и довърши работата си.
Джонас поклати глава, изправи се и духна свещта.
— Нещо ми подсказва, че ще понесеш още болка, ако не забравиш за отмъщението.
Той се събуди отпаднал, блед, несигурен къде се намира. Стори му се, че усеща твърдите въжета и болката от изранена кожа.
Саутхолд. Руан. Алжир.
Не знаеше и не го интересуваше. В сънищата му те всички изгаряха в червено-оранжев пламък на ярост, която унищожаваше всичко, което докосваше.
И така, той се бореше. Начинът, по който винаги се беше борил.
Замахна неволно и свещникът до леглото му се стовари на пода. Звънът на метал го измъкна от кошмарните спомени.
Англия. Норфък. Сладки утрини и нежни нощи. Отново у дома.
О, Господи, само да беше вярно. Само да можеше отново да си бъде у дома…
Свободен — и все пак никога вече свободен. Спомените му щяха да се погрижат за това.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тази нощ Тинкър спа навън, зад малиновите храсти, откъдето се виждаше единствения път, идващ откъм Кингсдън Крос. Когато се върна призори, той бе изморен и потънал в прах и имаше синина над дясното око. Но се чувстваше много щастлив.
— Залови ли ги? — извика Брам и се спусна към Тинкър. — Подреди ги хубавичко, а?
— А, счупих ръката на единия приятел. На другия му направих такава цицина на главата, че скоро няма да я забрави. Ако имаме късмет, това ще е достатъчно да ги държи настрана засега.
Ако имаме късмет. Силвър внимателно гледаше Тинкър. Очите му бяха с цвят на гранит.
— Но ние не можем да разчитаме на това — продължи Тинкър с безизразен глас. — Така че, седни по-близо, господарю Брам. Нека да обсъдим твоите идеи.
Те развързаха Кромуел, точно както предложи Брам и подготвиха капани по — пътя към къщата.
Силвър наблюдаваше работата им, опитвайки се да повярва, че това ще бъде достатъчно. По-късно Брам вече се бе настанил на верандата с изглед към пътя. Силвър се безпокоеше за него и никак не й се искаше той да участва в цялата тази работа. Тревогата й не убягна на Тинкър, но той знаеше, че нямат друг избор.
— Момчето ще се справи чудесно — каза Тинкър. — Много е възмъжал през тези дни. Мисля, че трябва да се гордееш с него.
— Гордея се, но…
— Нямаме друг изход, Госпожице Силвър. Това момче е единствената ни помощ. Не можах да намеря хора в града. А сега върви да почиваш. Ще те събудя, преди да се стъмни.
— Време е да ставаш, Силвър.
Тя премигна и седна в леглото. Тинкър стоеше, преметнал през рамо стария мускет на баща й. Лицето му бе мрачно.
— Какво има, Тинкър?
— Брам е видял някой да се промъква откъм долината.
Силвър скочи и започна да се облича.
— Мили Боже, Брам добре ли е?
— Момчето е добре. Всичко е готово — мрачно добави Тинкър. — Време е да дадем такъв урок на нашите приятели, че да не стъпват повече тук.
Силвър нахлупи шапката си и последва Тинкър навън в здрача, молейки се да стане точно така.
Люк стоеше в балната зала на Уолдън Хол и наблюдаваше прашинките, които танцуваха по полирания под.
Беше уморен.
Беше объркан. А това усещане бе нещо ново за него. През всичките пет години след похищението си той бе организирал живота си с безмилостна точност. Всяко действие, всяко чувство бяха посветени на едно — отмъщението.
Трябваше да отмъсти на онези, които бяха разбили живота му.
Едва сега Люс откри, че няма да е толкова лесно. Опасно беше. Трябваше да бъде силен, за да се справи. Трябваше да бъде твърд и безмилостен.
Той беше такъв до онази лунна нощ, когато съдбата го срещна с една жена. Жената с прекрасните кестеняви коси. Оттогава всичко се бе променило.
Тя го караше да мечтае, изпълваш го с копнежи, правеше го безсилен.
Златни летни следобеди в Суолоу Хил.
Танцуващи свещи в стая, изпълнена със смях. Виждаше я в тази стая да се смее с майка му, да се шегува със сестра му. Там тя щеше да си е у дома. Всички щяха да я обожават.
Люс удари стената с юмрук, усещайки как болката го изпълва. Болката, която добре познаваше и винаги можеше да понесе. А чувството, нежността, изблика на надежда — тях щеше ли да понесе?
Той се погледна в огледалото. Уморени очи, сурово лице.