Той вече не беше Деламиър. Никога повече не можеше да бъде. Беше само Блакууд, престъпник, търсен навсякъде из Англия. Сега единственият му дом беше нощта.
— Какво, по дяволите, правиш тук, момче? — попита Джонас загрижено.
Люс продължи да увива рамото си, стискайки зъби от болка.
— Обличам се за бал с маски, разбира се. Ще бъда Наполеон, а ти моята Жозефина. Ще изглеждаш изключително красив в бял сатен.
— Вие ми се подигравате, милорд.
— Хайде, Джонас — каза остро Люс, — без титли!
— Много добре, господарю Люс. Само дето не ми се вижда много правилно.
— Казах, Джонас. Сега съм Блакууд.
Люс въздъхна. Раната дяволски го болеше, но щеше да се оправи.
Хвърли последен поглед в огледалото. Черната му пелерина беше безупречна.
Норфък бе пълен с мъже, които биха се радвали да попаднат в засада на прочутия Блакууд. Мъже, толкова богати, че не биха съжалявали за парите си, спечелени на чужд гръб.
Люс внимателно бе подбирал мишените си. Играта беше опасна, но той обичаше опасността. Всъщност я предизвикваше. Отчаяната смелост му помагаше да забрави горчивината.
Но никога за дълго.
Зад гърба му се разнесе звън на метал. Усмихна се, когато Джонас му подхвърли рапирата.
— О, Джонас, мислех, че не харесваш малкия ми маскарад.
— Така е. Мисля си, ме някой ден ще направиш така, че да убият и двама ни. Но дотогава ще се грижа добре за теб. Помислих си, че рапирата ще ти потрябва. Ще ти трябва и ум, защото този съдия не е глупак.
— Не се тревожи за мене, Джонас. Трудно ще се справят с лорд Блакууд.
— Това са само приказки. Колкото до мене, ще изчакам и ще видя.
— Доверието ти стопля сърцето ми. Старият прислужник изсумтя.
— Лудост, ето какво е това. Тази проклета игра не ми харесва.
Люс се поклони елегантно.
— Толкова малко ли ми вярваш, приятелю?
— Е, няма да отричам, че винаги си бил умен. Но ми се щеше никога да не се бяхме връщали тук.
— Нямаше друг избор, Джонас. Следата води насам. Ще намеря притежателя на онзи пръстен, уверявам те. И когато го направя…
— А какво, ако не го намериш? Какво, ако тези приказки за пръстени са само въображение?
— И това скоро ще узная — мрачно каза Люс. — Ролята ми на престъпник ми дава добра възможност да откривам това, което ми трябва.
— Трябва да има и по-добри начини — изръмжа Джонас.
— Да, но няма, приятелю — отвърна Люс и докосна лавандуловото клонче, скрито до гърдите му. — Може би умът и хитростта са всичко, което ми е останало,Джонас. Може би, когато вярата и надеждата си отиват, остава само умът.
— Тогава си върви у дома, момче..
— След това, което ми се случи, не мога да го направя. Не съм същият човек, който бе отвлечен. Пашата на Алжир се погрижи за това.
Той замахна с рапирата и нанесе бърз удар във въздуха.
Тинкър залови единия от тях зад сушилнята, преди да успее да я подпали. С дясно кроше и удар в стомаха просна мъжа сред изсъхналите цветя.
През това време Брам чакаше на верандата над работилницата. Когато вратата изскърца и се отвори, и един мъж с кафява качулка се промъкна вътре, Брам пусна на главата му тежък чувал с овес.
И този нежелан посетител бе отписан за момента.
Но Силвър нямаше такъв късмет.
Докато се спотайваше в сенките зад оранжерията, железни пръсти се вкопчиха в шията й.
— Какво е това? — изръмжа груб глас.
Въпреки че сърцето й биеше до пръсване, тя успя да срита мъжа, но не улучи мястото.
Похитителят само се засмя и затегна хватката си. В следващия миг ръцете на Силвър бяха извити зад гърба й.
Пред очите й заиграха петна. Опита се да извика, но от устата й не излезе звук. Дробовете й горяха, лишени от въздух. Дръж се, отчаяно си казваше тя, някой ще дойде.
— Не, че не си предупредена, жено! Обвинявай себе си, проклета глупачке!Земята се завъртя. Силвър измъкна едната си ръка и издра лицето на насилника.
Само след миг бе запратена на земята. Когато погледна, пред очите й бе дулото на пистолет.
— Ти си доста апетитно парче. Трябваше да послушаш съвета ми и да напуснеш.
Силвър се облегна на стената и заопипва наоколо. Дръжката на дървен чук попадна в ръцете й. Не беше кой знае какво оръжие, но можеше да свърши работа. Тя стисна чука с треперещи пръсти. Тъкмо се чудеше как да отвлече вниманието му, за да го цапне, когато се чу яростен лай. Малко по-късно Кромуел се хвърли през гъстия храсталак. Милият глупав Кромуел. Нападателят й изруга.
— Какво…
Моментът беше подходящ. Силвър се спусна напред заедно с кучето. После се появи Брам, понесъл железен прът, с който подкоси краката на мъжа.
В това време Силвър успя да избие пистолета от ръката на нападателя.