Кромуел довърши работата, събаряйки жертвата си на земята и впивайки зъби в гърдите й.
— Махнете го! Махнете кръвожадното чудовище, преди да ми е прегризало гърлото!
Това нямаше да се случи, разбира се. Кромуел само вдигаше патардия, но Силвър предпочете да не казва това на похитителя си.
Докато почистваше ръце от прахоляка и се изправяше на разтрепераните си крака, тя чу одобрителен смях. Висок мъж в черно изплува от сенките на дърветата с пистолет в ръка.
— Колко сте жестоки! Като чух, че кучето лае, си помислих, че може да се нуждаете от помощ — каза мъжът и погледна ужасения човек, треперещ под лапите на Кромуел. — Но, изглежда, съм сбъркал.
Силвър се сепна за миг, а после каза:
— Мисля, че се справихме отлично, благодаря.
— Нима? — Гласът на мъжа бе напрегнат. — Слънчев лъч?
Силвър отметна косите си. Имаше чувството, че земята се люлее под краката й. Тя се взираше в маскираното лице, което също сякаш се люлееше и ред очите й.
— Ние сме добре, както виждаш. Няма нужда да се забъркваш в нашите грижи — каза тя неуверено.
После политна напред и се отпусна в ръцете на разбойника.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Нощта нямаше да бъде добра, реши Люс, загледан в жената, която бе паднала в ръцете му.
Точно тогава видя дулото на стара пушка, насочено към главата му.
— Пусни пушката, проклет да си!
Не, нощта никак не беше добра, мрачно си помисли Люс.
Мъжът се приближи. Трябва да бе около шестдесетгодишен.
— Хвърли пистолета и пусни момичето!
— Мисля, че няма да стане.
Кромуел излая. Брандън премигна.
— Веднага! Току що се справих с главорезите и не ми пука, че ще гръмна още един!
Люс нямаше намерение да спори, нито пък искаше да види Силвър наранена от някакъв луд.
— Вероятно трябва да поговорим.
Пушката се заклати заплашително.
— Изразих се ясно! Пусни момичето!
Люс огледа непознатия, чудейки се как е могъл да се въоръжи толкова лошо.
— Не — твърдо каза той.
— Мисля, че правиш грешка. Той не е… — плахо се обади Брам.
— Ти само стой настрани от него, господарю Брам. Той е толкова опасен, колкото и умен. По-добре се отдръпни.
Брам. Значи това беше братът на Силвър. Люс видя същата откровеност и невинност в очите на момчето. Свъсил вежди, той отново се обърна към човека с пушката.
— Съмнявам се, че въобще можеш да направиш нещо с тази пушка. Затворът не си е на мястото и вероятно си изгубил повечето от барута. Освен това си забравил да махнеш предпазителя.
— Знам — троснато изрече Тинкър.
— Спри, Тинкър! Той не е от тях.
— Кой го казва?
— Мисля, че е дошъл да помогне — каза Брам, който зяпаше Люс с широко отворени очи. — Ама вие сте Блакууд, нали? Вие сте славният разбойник!
— Безславен по — му приляга — сърдито каза Тинкър. — И какви са тия приказки за помощ? Госпожица Силвър каза, че си я пратил да си гледа работата.
Люс свали пистолета си.
— Ще бъда щастлив да обясня всичко, разбира се, но преди да говорим, предлагам да се уверим, че сме прогонили онези негодници.
Тинкър се намръщи. Обзе го съмнение.
— Няма нужда. Справих се с всички.
Силвър въздъхна в ръцете на Люс и се размърда. Ръката й потърси врата му. Кракът й се плъзна до неговия.
Беше хубаво. Прекалено хубаво, реши Люс миг по-късно, усещайки болка в слабините си. Болка, каквато не беше усещал от седмици.
Силвър отново въздъхна и се притисна до него, облегнала глава на гърдите му.
Люс се прокашля и се престори, че не забелязва. За нещастие тялото му не го слушаше.
— Тинкър? Ти ли си? — попита Силвър и се надигна сънливо.
— Дяволски си права. Но това, което искам да знам, е какво правиш в ръцете на този мошеник!
Силвър се опита да се изправи, но Люс я притисна до гърдите си.
— Мошеник ли? Този мошеник ми спаси живота. Спаси и Брам.
— Ни най-малко — лениво каза Люс с усмивка. — Доколкото си спомням, ти й брат ти се справихте чудесно, и то сами.
— Е, щеше да ни спасиш. Ако беше пристигнал няколко минути по-рано.
— Хиляди извинения. Следващия път ще се опитам да бъда по-точен.
— Не е добре да има следващ път, по дяволите! — изръмжа Тинкър.
Силвър се усмихна и докосна с пръсти бузата на Люс. Обикновено докосване, каквото бе усещал хиляди пъти преди. Но това накара кръвта му да кипи.
— Може бе трябва да ти намерим по-удобно място,Слънчев лъч?
Силвър въздъхна и отново положи глава на гърдите му.
— Тук ми е добре, уверявам те.
— Слънчев лъч ли? — попита с недоумение Тинкър и захвърли оръжието си. — Какво е това, по дяволите? — Той се втренчи заплашително в двамата. — Някой ще бъде ли така любезен да ми каже какво става?