Кромуел излая и завъртя опашка.
— Виждаш ли, Тинкър? — каза Силвър. — Дори Кромуел го харесва.
— Винаги съм казвал, че кучето няма мозък.
Люс не можа да прикрие усмивката си.
— Не ви мисля лошото. Това е доста дълга история — обясни той, опитвайки се да отмести Силвър от гърдите си. Но не успя. Тя само се притисна по-плътно до него.
— Ами чудесно, имаме цялата нощ на разположение — сряза го Тинкър, скръстил ръце пред гърдите си. — А ти, Госпожице Силвър, по-добре ела при мен.
— Не мога. Ако стана, ще ми прилошее. Този ужасен човек ме запрати на земята и аз се ударих по главата.
— Знаех си! Пусни я разбойнико! Пусни я или…
— Не беше той, Тинкър! — бързо каза Брам. — Онзи там. Онзи, когото Кромуел едва не умъртви!
— Ами той какво прави тук? — Тинкър посочи разбойника.
— Този е Блакууд, разбира се. Чул е шума и е дошъл да помогне.
— Хм… А на мен ми се струва, че е дошъл да ни обере. Или да направи нещо още по-лошо.
— Не и той — обади се Силвър. — Той е джентълмен.
Люс отмести нежно една къдрица от лицето на Силвър и тогава забеляза, че тя наистина бе пострадала. Дълбока драскотина се спускаше по бузата й.
— Дявол да го вземе! Защо не ми каза по-рано! — извика той и се обърна към Тинкър. — Къде мога да я отнеса?
— Никъде, ако питаш мен.
— Господи, човече, жената е ранена! Едва ли ще посегна на честта й точно сега.
Брам погледна с любопитство.
— Какво значи „да посегна на честта й“, Тинкър?
— Не е твоя работа, момче — мрачно измърмори Тинкър. — Има ги много такива, дето биха опитали точно това. Откъде да знам, че не си един от тях, разбойнико?
— Защото ви давам думата си, това е достатъчно.
Тинкър изглеждаше изпълнен с подозрения.
— Тя се нуждае от почивка — троснато каза Люс. — След като се погрижа за нея, ще поогледам наоколо.
— Откъде да знаем, че ти не си един от тях? — упорито продължи Тинкър. — Появи се точно но същото време.
— Един от тях ли си? — попита Силвър с усмивка.
— Непослушница! — лениво отвърна Люс.
— Не може да бъде! — извика Брам, чиито очи блестяха от радост. — Та той е ранен!
— Ранен ли? — възкликна Тинкър и сбърчи вежди.
— Ранен ли? — извика Силвър. — Защо не ми каза?
— Дреболия — мрачно каза Люс. Рамото го болеше, но за щастие Джонас го беше превързал добре.
Брам поклати глава.
— Тогава защо трепваш от болка, когато главата й се облегне на рамото ти?
— Стара драскотина.
— Пусни ме! — задъхано каза Силвър, борейки се с ръцете на Люс. Не трябва…
— Мисля, че сестра ми също не се чувства добре — намеси се Брам.
— Какво? — изръмжа Тинкър.
— Нищо ми няма. Само ме боли глава.
— Хайде, пусни я! — ревна Тинкър.
— По дяволите, ако го направя — отвърна яростно Люс.
Брам реши, че е дошло време да вземе нещата в свои ръце.
— Престанете! Тези мъже ей там скоро ще се свестят.
Люс мрачно остави Силвър на една стара кушетка. И тогава пръстите й докоснаха рамото му.
Силвър се намръщи, като видя кръвта по ръката си.
— Ти наистина си ранен! Тинкър, донеси ми розмаринова вода. Брам, ще ми трябва лавандулово масло и чиста кърпа.
— Това може да почака — каза Люс. — Първо ще се погрижа тези грубияни да бъдат прибрани на сигурно място. След това имам намерение да им задам няколко въпроса — мрачно каза той.
— Така ли? И какво ти влиза в работата? — настоя Тинкър.
Люс погледна Силвър.
— Мисля, че вече започна да ми влиза в работата.
Тинкър кимна.
— По-добре да дойда с тебе. Трябва да ти задам няколко въпроса.
Двамата мъже си размениха остри погледи.
— Нещата може да се объркат — каза сурово Люс.
— Нямам нищо против малко неприятности.
— Нито пък аз — заяви Брам и скочи на крака. — Кога тръгваме?
— Ти оставаш тук, момко. Трябва да наглеждаш сестра си.
Брам кимна. Люс беше прав. Силвър се надигна решително.
— Не, Тинкър, няма да допусна това! Той е ранен. Освен това не е негова работа.
— Щом е решил да бъде негова работа, така да е!
Тинкър се усмихна и започна да тегли към вратата нападателя, който все още не се бе свестил.
— Аз ще се погрижа за двамата вън — мрачно каза Люс.
— Не! Ти си ранен! И не си спомням да съм те молила за помощ. Просто… о, просто си върви!
Люс дари Силвър с нежен поглед. После изчезна в нощта.
— Какъв поглед само! — възкликна Брам.
— Какъв поглед?
— Не ме питай. Аз не разбирам от тези неща — отвърна с усмивка Брам.
Силвър се взираше в тъмнината, където изчезнаха Тинкър и Люс.
— Мъже! — сърдито каза тя. — Пет минути разговори вече не можеш да ги разделиш.