— Така ли мислиш, Брам?
— Въобще не се съмнявай — весело каза момчето, потупвайки нежно сестра си.
Най-сетне Люс и Тинкър довлякоха бандитите в една от пристройките на имението. Двама от тях се бяха свестили и Люс вече се бе заел с единия. Беше решен на всичко, за да го накара да проговори.
— Отговаряй, куче! Отговаряй или ще го направя отново.
Чу се сподавен стон.
— Хайде, негоднико, говори, ако ти е мил животът.
— Добре си вършиш работата, разбойнико — каза Тинкър.
— И ти не се справяш лошо, особено за твоята възраст — отвърна с присмех Люс.
— Внимавай какво говориш, разбойнико, че може ида ти покажа колко съм стар — озъби се Тинкър.
— Ще говориш ли, мършо! — изрева Люс и изви отново ръката на своята жертва.
— Нищо не знам — каза бандитът, стенейки.
— По-добре да говорим! — обади се другият. Третият все още лежеше в безсъзнание.
Люс вдигна фенера. Беше сложил маската си.
— Три въпроса. Кой ви плати? Защо? И какво точно иска той?
— Не му видяхме лицето. Каза, че иска да ги прогоним, момчето и момичето. Старецът също. Каза още, че имал да прави нещо тук. Не знаем какво, шефе. Не каза и ние не попитахме.
Люс изцъка с език.
— Не е достатъчно, джентълмени.
— Ама това е истината! Нали, Харпър?
— Цялата истина. Кълна се в майка си.
— Ако изобщо си имал майка. И как ви намери той?
— В кръчмата. В „Грийн Ман“. Съдържателят ни познава.
— Бас държа, че е така — мрачно каза Люс. — И как ще се свържете с този човек, като свършите работата.
— По същия начин. В „Грийн Ман“. Там трябваше да ни плати.
Люс реши, че няма какво повече да измъкне от бандитите. Който и да ги беше наел, бе внимавал да не разкрие самоличността си. Той кимна на Тинкър и двамата се отправиха към вратата.
— Ей, какво правиш? Пусни ни навън! Нали ти казахме каквото искаше.
— О, но може да се сетите още нещо, докато се върна за вас. Ако се върна.
Смеейки се грубо, Люс дръпна тежката дървена врата и бутна резето. След няколко часа щеше да се върне да провери дали не са си спомнили нещо. През това време щяха да стоят заключени. Когато този, който все още не се беше свестил, щеше да се присъедини към приятелите си.
Тинкър погледна Люс.
— Наумил съм си да посетя „Грийн Ман“. Не искаш ли да дойдеш с мен? — попита той.
Навън цареше тишина. Чуваха се само тихият шепот на вятъра и крясъкът на керкенез в долината. Въздухът беше изпълнен с ухания. Люс пое дълбоко въздух, изпълнен с аромат на лавандула, рози и жасмин.
Този аромат го караше да мисли за Силвър, за бялото й лице и разтревожените й очи, за драскотината на лицето й.
— Не, не още. Тази нощ е най-добре да останем тук. Може и други като тях да се навъртат наоколо. Ще отида в кръчмата утре и ще поговоря със съдържателя.
— Защо? — попита остро Тинкър. — Не е твоя работа, разбойнико. Или имаш друго име, с което да те наричам?
— Можеш да ми казваш… Люс. Това е истинското ми име.
— Люс. Само толкова?
— Може и да съм безразсъден, но не съм глупак — Люс.
— Разбирам. Нека да е Люс тогава. Но се питам какво толкова те интересува това.
Люс бавно напълни дробовете си с въздух.
— Този парфюм не се ли наричаше „Милфльорс“?
Тинкър кимна.
— Помня го. Майка ми донесе веднъж. Беше в кристално шишенце с лилия отгоре. Беше отдавна, но все още си спомням аромата. Сладък и омаен. Напомня миза това място и за Силвър.
— Да, „Милфльорс“ имаше незабравим аромат. Това беше геният на Уилям Сейнт Клеър. — Той въздъхна. — Уви, вече го няма. А сега ще ми кажеш ли защо?
Люс се беше загледал в сребристите поля, задавайки си същия въпрос. Пое дълбоко въздух.
— Може би защото жената в къщата е чиста, свежа и блестяща, също като тези поля. Може би защото ме кара да се чувствам но този начин, когато съм около нея. Може би, защото… — Той повдигна рамене. — Мътните да ме вземат, ако знам.
— Очевидно е безумно влюбен — промърмори Тинкър под нос, достатъчно тихо, за да не чуе Люс. И когато двамата поеха към къщата, старият слуга се усмихваше щастливо.
Силвър седеше върху чувал с изсушен розмарин, стараейки се да остане будна, когато Люс и Тинкър най-после се върнаха в оранжерията. Брам се беше свил от дясната й страна и спеше, облегнат на рамото й.
Когато двамата мъже влязоха, Силвър се изправи с потъмнели от тревога очи, пълни със стотици не зададени въпроси.
— Ще взема момчето — тихо каза Тинкър. Той погледна Люс, после Силвър и кимна. — Вие двамата също трябва да отдъхнете.
Силвър не помръдна. Ръцете й бяха стиснати в юмруци и въпреки че не го осъзнаваше, те трепереха.
На Люс му се искаше да коленичи пред нея и да докосне разтрепераните й пръсти, да погали косите й, да целуне устните й. Но не го направи.