Знаеше, че ако го стори, няма да може да спре.
Вместо това той опря гръб в стената, решен да говори. Имаше неща, които тя трябваше да чуе, дори и да не искаше.
— Някой ги е наел да ви прогонят. Не знаят кой е, но е сериозно, Слънчев лъч. Не мисля, че нещата ще свършат дотук.
Тя вирна брадичка. В погледа й се четеше решителност.
— Няма да напуснем.
— Трябва. Тази вечер успяхме, но ще има други нощи и други нападатели. Искам да се махнете. Има едно място, сигурно място. Щом сте в безопасност, ще мога спокойно да действам и…
— Не — отвърна тя рязко.
— Трябва. Много е сериозно. Двамата с Тинкър няма да се справите. Не и без малка армия, с каквато ти не разполагаш. Ела с мен. Тази нощ.
— Не.
Сега в гласа й прозвуча отчаяние.
— По дяволите, Слънчев лъч, нямаш друг избор!
— Имам избор. И няма да напусна.
Тогава нещо се скъса в Люс. Може би бледото й лице или червената ивица на бузата й го извадиха от равновесие. Той закрачи вбесен, после хвана ръцете й и рязко я изправи.
— Тръгваш!
— Няма да тръгна. Ние трябва да останем тук — отвърна тя тихо и отчетливо, сякаш имаше пред себе си дете.
— Но това е лудост. Би трябвало да те наплескам като малко момиченце! Ще те отведа оттук, и то веднага!
Очите й потъмняха.
— Само опитай!
Люс почувства трепета й. Господи, тя беше ужасена и се опитваше да не го покаже. Той тихо изруга и я улови за раменете. И всъщност разбра, че я прегръща.
Едно докосване и беше изгубен. Изстена, когато нежните й бедра се допряха до неговите. Уханието на рози и лавандула го омайваше.
Господи, толкова я желаеше! Точно тук, върху чувала с изсушени на слънцето билки. Искаше да гледа блесналите й от страст очи, да проникне в нейната същност, карайки я да стене и произнася името му.
Но Люс нямаше да се поддаде. И преди бе потискал желанията си. Но никога към жена, толкова прекрасна като тази.
— Хайде, събери си нещата — каза той. Желанието бе направило гласа му по-груб, отколкото му се искаше.
— Не, това е невъзможно. Земята е наша и ние няма да я изоставим.
Люс изруга.
— Трябва да тръгнеш, Слънчев лъч. Не мога да те пазя тук.
— Ами чудесно, защото не си спомням да съм те молила.
Силвър се опита да се освободи. В очите й блестеше гняв. Без да обръща внимание на болката в рамото си, той я вдигна на ръце.
— Ще те занеса горе, за да си легнеш. Утре ще се приготвиш за път. Разбра ли?
— Не мога — каза тя и в очите й заблестяха сълзи. — Това е всичко, което имаме. Не можем да го оставим, не разбираш ли? И ако се опиташ да ме качиш горе, веднага ще сляза обратно.
— Какво искаш да правиш, по дяволите?Тя бързо си пое въздух.
— Искам да бъда там, навън. — Тя кимна към верандата, която опасваше предната част на къщата. Оттам се виждаше цялата долина. — Искам да наблюдавам, в случай че се върнат. Искам да помогна.
Същински дявол, помисли си Люс.
— Чудесно — отвърна Люс, изненадан от това, което изрече. Той знаеше, че ще съжалява, че единственият изход е да остане при нея, за да я пази. А това означаваше, че собствената му работа нямаше да бъде довършена тази вечер.
— Сигурно съм истинско мъчение за тебе — тихо каза Силвър.
— Ти наистина си твърдоглава — отвърна Люс и леко се усмихна. — И дяволски привлекателна. Но да си мъчение? Не, не съм съгласен.
— Наистина ли? Сестра ми, Джесика, винаги казваше, че аз съм кръста, който мама и татко трябва да носят. Казваше, че ще ги вкарам рано в гроба. Може би…го направих.
Люс искаше да възрази, но реши, че сега не е време за въпроси.
— Е, мъчение или не, понасям те, без да се оплаквам.
— Може би, защото си разбойник, а разбойниците са силни и това наистина е много… завладяващо.
— Какво знаеш ти за разбойниците?
— Може би сега ще узная.
— Тихо, немирнице!
Тя нежно докосна маската му и белегът до устата.
— Как ми се иска да не носеше това.
— И на мене, Слънчев лъч.
Силвър въздъхна и облегна глава на гърдите му. Чувстваше се добре така.
— Нали разбираш защо Лавендър Клоуз означава толкова много за мен? Това е бъдещето на Брам и единственият дом, който има Тинкър. За мен фермата е богатство и спомени. Всичко, което имам от родителите си.
— Разбирам, но да останеш тук, е неразумно — мрачно каза той и я поведе към верандата.
Искаше му се да й каже, че на разсъмване трябва да тръгне! Нямаше да се откаже да я отведе.
И тогава погледна лицето й.
Очите й бяха затворени. Разбра, че вече спи, мушна ръка под неговата. Тук, на верандата. Точно както бе пожелала.