ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Луната вече избледняваше, когато от къщата се появи Тинкър, прогонвайки съня от очите си. Хвърли един поглед на Люс и поклати глава.
— Какво значи да си млад и безразсъден. Още ли не се събудила?
— Утихнала е като котенце, въпреки че потреперва в съня си. Доста е преживяла. А и сигурно тук-там я боли. Почистих раната й. Сега е добре.
— А твоите рани?
— Не са от значение — каза Люс сдържано. Тонът му не предразполагаше към други въпроси.
— Въпреки това трябва да ги видя.
— По-късно.
Тинкър бе привикнал с упорството на двамата Сейн Клеър. Приличаха на баща си. Той въздъхна и отиде донесе медицински соли и чисти превръзки. Когато се върна, в очите му имаше предизвикателство. Люс го погледна спокойно.
— Не е нужно, уверявам те. Скоро ще тръгвам. Надявам се опасността да е преминала — каза той и леко усмихна. — А мен ме очакват важни дела. Тинкър се намръщи, но не отстъпи.
— Покажи ми раната си.
Люс се засмя неохотно.
— Много си упорит, Тинкър.
— Да, така са ми казвали — бе лаконичният отговор. — Хайде, дай да видя раната.
Люс внимателно разкопча жакета си. Раната все още кървеше.
— А, да, наистина е само драскотина.
Започна да развива превръзката, подгизнала от кръв. Раната беше дълбока.
— От куршум е, нали?
— Май да.
— Да не е сър Чарлз Милбанк?
Люс гледаше кадифеното небе и блестящите като диаманти звезди. Някога майка му бе носила такива диаманти. Поставени в златни обковки, те блестяха върху синя сатенена рокля.
Наложи си да не мисли за това.
— Не съм напълно сигурен, но не е точен стрелец. По-скоро е съдията Крисъл.
Тинкър почисти добре раната, след което я заля обилно с лавандулово масло.
— Не подценявай Милбанк. Той е престъпник и винаги довършва започнатото — каза той. После огледа със задоволство добре свършената работа и започна да превързва раната. — Да не си живял някога в Лондон, а?
Люс се замисли, чудейки се какво е замислил своенравния стар човек.
— Не, никога. Защо питаш?
— Ами любопитен съм. Мога да се закълна, че познавах човек, който приличаше много на теб. Живееше на площад „Бъркили“.
Люс се вкамени. Дявол да го вземе, явно, че Тинкър го бе познал. После каза с безразличие:
— Нямам роднини в Лондон. Трябва да е някаква грешка.
Тинкър привърши с превързването на раната, след което се облегна назад и се втренчи в Люс.
— О, кълна се, че не е грешка. Добре познавах човека. Работих за него няколко месеца, когато ние с Уилям Сейнт Клеър претърпяхме провал. Той ме уволни, тъй като не можеше да ми плаща. Отидох в Лондон и един приятел ми намери работа на площад „Бъркили“.
Тинкър присви очи.
— Да, едва ли ще забравя този човек, макар и да не останах дълго в Лондон. А и херцогът на Девънхам има лице, което малцина могат да забравят. Малцина биха забравили и лицето на най-големия му син.
— Проклето съвпадение. Нищо повече.
Тинкър продължи, като че ли Люс изобщо не беше проговарял.
— Да, работих за херцога три месеца. Прекрасен човек с много приятели, винаги ведър и усмихнат. Така беше до деня, в който се затвори в кабинета си. Това се случи, когато най-големият му син излезе една вечер и изчезна от лицето на земята. Това направо разби сърцето на възрастния човек.
Люс потрепери.
— Вълнуваща история, наистина. А сега, ако нямаш нищо против…
Загрубели пръсти стиснаха рамото му, принуждавайки го да остане на мястото си.
— Мислиш ли, че не бих разпознал един Деламиър, ако го видя? — грубо каза Тинкър. — Мислиш ли, че е възможно да забравя лицето на баща ти? Господи, момче, та ти си копие на стария Андрю!
Люс вдигна глава и срещна погледа на Тинкър.
— Правиш опасна грешка, приятелю — мрачно каза той. — Най-добре е да я забравиш.
Тинкър сви устни и погледна към заспалата жена, чиито кестеняви коси се стелеха по рамото на Люс.
— А тя? А невинното сърце, обречено да бъде разбито, когато си отидеш? Какво ще кажеш за болката й, когато ще се опитва да се убеждава, че е било за добро?
Нещо първично и жестоко се появи за миг по лицето на Люс. Той се опита да откъсне очи от копринените кичури, от нежните устни. И откри, че не може.
Старият човек беше прав. Господи, какво щеше да стане с нея? Какво щеше да стане, като си отидеше, защото той знаеше, че трябва да си отиде. А да остане, беше само въпрос на време. Нужно бе много малко — да отиде при нея, отчаян и безразсъден, с цялата топлина и жар, които мъж някога е изпитвал към жена.
Но Люс не можеше да допусне това да се случи. Тя не беше за мъж като него, мъж видял и преживял толкова неща. Можеше да си позволи само една две целувки, но нищо повече. Веднъж да се убедеше, че тя е в безопасност, щеше да изчезне от живота й.