Нямаше друг избор.
Но трябваше някак си да убеди този стар човек. Той облегна главата си отново на стената и се загледа в нощното небе.
— Знаеш ли, че небето на изток от Гибралтар е различно? Познавам добре това източно небе. Месеци наред беше единствената ми компания. Под това небе видях неща, които не искам да си спомням — неща, които всеки ден се опитвам да забравя, но не трябва. Те са част от мен и заради това между мене и тази жена не може да има нищо. По същата причина херцог Девънхам никога няма да узнае, че най-големият му син не е загинал през онази нощ, когато е бил похитен от четирима главорези в една тъмна улица. Чуваш ли ме?
— Изненадан съм, че са били само четирима — тихо каза старият човек. — После баща ти изпрати хора да те търсят из цяла Англия. Ден след ден изпращаше писма, предлагайки награда на този, който му даде някаква информация. А майка ти, херцогинята…
— Престани! Не искам да слушам! Не искам да знам, по дяволите! Всичко свърши. Те са мъртви за мен.
— Но в действителност не са. Можеш да лъжеш мене, Силвър и всеки друг, но не можеш да излъжеш сърцето си.
Люс стисна устни.
— Ти не знаеш нищо за това. Дори не можеш да си го представиш.
— Защо не ми разкажеш? — попита тихо Тинкър.
Люс затвори очи. Пръстите му нежно погалиха косите на Силвър.
Рай. Тук и сега.
Да я усеща до себе си, нежна и утихнала. Да чува равномерното й дишане. Да я чака да се събуди, после да му дари красива усмивка.
Но това беше рай, в който никога нямаше да влезе.
Без да промълви дума и без да отваря очи, Люс измъкна ръката си изпод главата на Силвър и дръпна ръкава нагоре.
Откриха се два ясни белега, а между тях — изправена на задните си лапи фигура, полулъв-полуорел.
— Кажи ми какво виждаш? — грубо каза Люс.
— Силна ръка. Белези. Някаква татуировка. Никога не съм виждал такава.
Люс се изсмя мрачно.
— Не съм и очаквал. Не можеш да видиш такова нещо в Норфък. Това е много специален знак. Знак, използван само в двореца в Алжир. Само членове на личната гвардия на пашата могат да го носят.
Люс сви ръцете си в юмруци.
— И трябва да убиеш човек, за да заслужиш тази чест — добави той през стиснати зъби.
— Мили Боже, бил си в Алжир? На Варварския бряг? — Тинкър гледаше втренчено. — Нищо чудно, че никой не те откри. Но кой… как…
Люс погледна Силвър с безизразни очи.
— Тази вечер няма да научиш от мене нищо повече,Джеймс Тинкър — тихо каза той. — Трябва да тръгвам, тъй като скоро ще съмне. Не е безопасно един разбойник да бъде навън по това време, както знаеш. Къде да я настаня?
— Можеш да я занесеш в стаята й.
Един суров поглед.
— Ти ми вярваш.
— Да, май че е така. И преди ти вярвах, още когато знаех, че си Деламиър.
Нещо странно стегна гърдите на Люс.
— Тя няма да ми благодари за услугите на сутринта. Мисля, че и ти няма да го направиш — мрачно каза Люс.
Тинкър само се усмихна.
— Може би не. Но жените винаги казват неща, много по-различни от това, което мислят.
Люс премигна.
Опита се да забрави думите на Тинкър, докато носеше по стълбите спящата жена.
Ръката й остана обвита около врата му, когато я положи на леглото в окъпаната от лунна светлина стая. Дори сега не го пускаше.
Люс трябваше да отмести пръстите й един по един. Дълго стоя така, наблюдавайки бледото й лице, косата й, блестяща и ухаеща. Толкова красива. Толкова смела. Толкова млада.
Тя имаше нуждае от невинен човек, човек, какъвто Люс бе преди пет години.
Когато се появи отново, лицето му беше безизразно. Тинкър го огледа внимателно.
— Внимавай по пътя тази нощ, разбойнико!
Люс сви рамене и бавно постави маската на лицето си.
— Думата внимателен не стои на първо място в списъка ми. Но заради нея ще опитам. Каза, че ми вярваш, но бъди нащрек, Джеймс Тинкър. Дори аз не съм сигурен, че си вярвам.
Луната вече беше залязла, когато той взе шапката си и изчезна в нощта.
Далече, в една великолепна къща на площад „Бъркили“. Индия Деламиър седна в леглото, гледайки разтревожено в нощта. Току що се бе прибрала вкъщи от първия си бал и бе получила първото си предложение за женитба от много привлекателен мъж. Трябваше да сияе от щастие и да бъде в мир с целия свят.
Но тя не беше. Очите й плуваха в сълзи.
Младата жена се сепна, когато на вратата леко се почука.
— Влез!
Царствена белокоса дама надникна навъсена през вратата.
— Защо си още будна, момиче? За много ли красавци има да мислиш?
— Не, бабо, нищо подобно. Мисля за Люс.
При това име херцогиня Кранфорд се вкамени.