— Люс? — попита дамата и изпъна гръб. — Момчето си е отишло. Индия, казвала съм ти го безброй пъти.
— Няма ли шанс да е станала грешка? Няма ли шанс да влезе тук някой ден, усмихнат, както винаги?
— Не мисля, че е възможно, скъпа. Брат ти е мъртъв. И ще бъде по-добре за нас, ако приемем този факт.
Червенокосата красавица заплака.
— Но аз не мога да го забравя, бабо. Опитвах, но мога да се закълна, че понякога го усещам. Странни моменти. Винаги е било така между нас. Дори като деца аз винаги знаех кога Люс се е ударил или е бил хвърлен от понито. А сега, сега чувствам, че е жив. Знам го, бабо, усещам го. И той е в голяма опасност.
Тя сподави риданието си.
— Къде ли е той? Дявол да те вземе, Люс, къде си?
Звездите бавно се стопиха. Небето над Лавендър Клоуз просветля, после на изток стана тъмночервено.
Мъглата се стелеше над брястовете и дъбовете, над заспалите потоци и зелената долина. Нищо не помръдваше, сякаш нищо не съществуваше. Долината сякаш беше омагьосана. Бе се превърнала в убежище, в място на радост и безопасност.
Самотен мъж стоеше на хълма и наблюдаваше стихналата природа. Жестоки спомени терзаеха сърцето му.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Слънчева светлина струеше над лавандуловите поля, когато вратата на работилницата се отвори с трясък. Силвър стоеше на прага с разпилени върху раменете коси.
— Защо не ме събудихте? Вече е почти обяд!
Тинкър вдигна поглед от бутилката с розмариново масло, което премерваше.
— Не можеш ли просто да кажеш „Добро утро“ като всички хора? Наистина си станала непослушна.
— Но вече е късно! Трябваше да съм тук и да ви помагам.
— Ние с момчето се справяме доста добре — каза старият прислужник с равен тон. — Не знам защо ти е хрумнало, че сама трябва да вършиш всичко наоколо. Трябва ми друга бутилка розмариново масло — извика през рамо Тинкър. — И след това още малко сушен джоджен и тази пратка ще бъде готова.
Брам се появи от съседната стая, стиснал до гърдите си стъклена гарафа.
— Веднага, Тинкър — каза той и погледна сестра си.
— Събуди ли се най-после, Сил?
Без да спира, той даде бутилката на Тинкър и тръгна да търси другите съставки.
— Да, справяме се просто чудесно. И парфюмът за онзи галантерист в Норич е почти готов.
— О!
Силвър наблюдаваше как Тинкър довършва работата си.
— Тогава… мисля, че не ви трябвам.
— Никак — весело извика Брам от съседната стая. — Веднага ти донасям сушения джоджен, Тинкър.
— Всъщност трябва да проверя новата смес от сушени розови листа. Не съм сигурна, че ми харесва джинджифила, който добавихме.
— Всичко е направено — каза Тинкър.
— Така ли?
Силвър задъвка долната си устна.
— Да, още преди два часа. Брам промени количествата, добави масло от детелина и сега те са чудесни. Нищо работа.
Нищо работа ли? Беше й отнело половин ден.
— Отивам до къщата — извика Брам. — Трябва ми една книга.
— Донеси ми тогава малко пудра от корени на ирис — каза Тинкър.
Силвър се втренчи в стария човек, след като Брам излезе.
— Опасността не е преминала, нали?
Тинкър я погледна и сви рамене.
— Той смята, че не е. Дотук беше прав за всичко. Сигурно е прав и за това.
Силвър почувства странно присвиване в стомаха.
— Блакууд ли ти каза това?
Тинкър кимна.
— И иска да се махнеш оттук.
— Няма да стане. Това е последната ми дума.
Силвър взе една стъклена гарафа и я вдигна срещу светлината, разклащайки чистото златисто масло. По някаква причина то й напомни за очите на Блакууд. За острата сладост на устните му. Тя свъси вежди и остави обратно гарафата. Да можеше да прогони мислите си! Но не беше лесно.
— Не каза ли нещо друго?
— За какво? — попита Тинкър, вдигнал вежди.
— О, не знам, нещо за това, което се случи тук. Просто… нещо.
Тинкър я погледна.
— Името му е Люс, между другото. Мислех си, че би скала да знаеш. Не, не си спомням да е казал нещо друго.
— Но как… кой… — лицето на Силвър поруменя.
— Той ми каза. Снощи. Да, снощи хубавичко си поговорихме.
Силвър почувства замайване.
— Аз се събудих в собственото си легло.
Тинкър изсумтя и се върна към работата си.
— Не е много странно. Мисля, че младият господар Люс трябва да те е занесъл дотам.
Силвър стисна ръце.
— Така ли?
— Да.
На Силвър й беше трудно да диша, а още по-трудно да стои.
— Е, трябва да кажа, че е много неприлично от негова страна. А и от твоя, че си му позволил, Тинкър — каза тя предизвикателно.
— Не мисля, че можех да го спра, дори и да исках — отвърна намусено Тинкър. Някаква болка, остра и топла, премина през гърдите му.