Силвър въздъхна.
— Нямаш ли някаква работа? — попита с усмивка Тинкър. — Момчето сигурно е заболо нос в някоя от книгите си. Можеш да го доведеш, преди да е забравил за какво съм го пратил. — Освен, ако не предпочиташ да пропиляваш в мечти останалата част от деня.
— Да пропилявам деня в мечти! Какво те кара да мислиш така? Ти си непоносим! — сърдито измърмори тя. — И двамата сте такива! — На пода до Тинкър седеше Кромуел, наблюдаваше я и размахваше опашка. — Всички сте такива! — После бързо излезе от стаята.
Силвър тръгна бавно през полята с лавандула, розмарин и орлови нокти, изчаквайки да премине руменината от лицето й, преди да я види Брам, който бе започнал много да знае. Тя лениво премисляше какво още трябва да се върши по полето, но съзнанието й бе обсебено от съвсем различни неща.
Пълни, упорити устни, безстрашни кехлибарени очи. Един мъж, който едва познаваше. Мъж, чието минало беше забулено в тайна.
Мъж, когото обичаше.
И тогава Силвър замря насред една леха с лавандула. Лицето й посивя, после стана бяло като платно.
Това чувство бе дошло изневиделица, промъкна се в нея, докато мислеше за растенията и опасностите, които заплашваха Лавендър Клоуз. Мили Боже, как се бе случило? Как бе могла да загуби разума си по този начин?
Влюбена, при това в разбойник, известен от Саутхамптън до Питърбърг!
Не, беше невъзможно. Беше невероятно. Ала това бе истината.
— Господи, какво направих?
Тя се отпусна между храстите, без да може да си поеме дъх. Седеше безпомощна на земята, вперила поглед в къщата.
Люс. Тинкър беше казал, че това е името му. Беше странно име. Но то му подхождаше, тъй като нейният Люс беше много странен мъж. Люс. Нейният Люс. Тя беше влюбена в него.
Беше дяволски влюбена в дяволския лорд Блакууд. Триста дяволи! Как бе могла?
Но какво можеше да стори? Трябваше просто да прогони негодника от ума си, и то веднага.
И щеше да го направи — само ако можеше да забрави как се чувстваше, когато той я държеше и караше кръвта й да кипи от страст. Само ако можеше да забрави желанието в очите му, когато я целуна в оранжерията.
— Мътните да го вземат! — промърмори тя, ставайки на крака. — Стига толкова! Трябва веднага да изхвърля от мислите си този човек!
Силвър все още размишляваше как да направи това, когато от предната част на къщата се издигна гъст черен облак.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Силвър изтича по каменните стъпала, водещи към къщата.
Брам сигурно беше в кабинета, заровил глава сред любимите си книги.
Но в тихия кабинет в предната част на къщата нямаше и следа от момчето. Нямаше го и в малката гостна, която бе обявил за своя работна територия.
— Брам! — извика Силвър. Гласът й беше дрезгав от тревога, докато се промъкваше към изпълнената с дим задна част на къщата. — Къде си, за Бога?
Чу се звук откъм пода. Силвър съзря през дима неподвижно тяло. С вик тя сграбчи ръцете на брат си и го влече към вратата. Когато той отвори очи, го задави раздираща кашлица.
— Чудесна си! Знаех си, че няма да ме изоставиш. Толкова съжалявам, Сил. Опитах се да го спра, но не разбрах какво ме удари.
Тогава момчето потръпна и изгуби съзнание.
Силвър тъкмо беше изнесла Брам и беше отишла за вода, когато дотича Тинкър.
— Какво, мътните да го вземат, става тук?
Силвър пъхна в ръката му дървено ведро. Самата тя изсипа своето върху пламъците, излизащи от предната веранда.
— Няма време! Брам е навън в безопасност. Трябва да спасим къщата.
Повече от час двамата тичаха напред-назад, без да говорят. Когато изчезна и последният пламък, Силвър се отпусна на почернялата тераса и отпусна брадичка в покрити те си със сажди ръце.
Едва тогава видя думите, надраскани на стената под прозореца.
„Това е само предупреждение. Следващия път ще изгорите всички.“
Тя започна да трепери и мушна ръце под коленете си, стараейки се да не изкрещи. Но единственото нещо, което виждаше, бе лицето на Брам, бледо и уплашено, почерняло от сажди.
„Следващия път ще изгорите всички.“
— Не, не и Брам. О, Господи, моля те недей… — Сълзи рукнаха от очите й. Тя прехапа устни, когато Тинкър нежно ги изтри.
— Не плача.
— Разбира се, че не. Подобна мисъл не ми е минавала през ума.
Беше твърде късно да се надяват, че ще избягат от враговете си. Днес бе спасила Брам, но какво щеше да стане следващия път? Люс беше прав.
Тогава Силвър разбра какво трябва да направи. Водена от безразсъдна гордост, съсипала твърде много представители на рода Сейнт Клеър, тя взе решение и нищо не можеше да я спре.