— Грижи се за Брам, Тинкър.
— А ти къде си мислиш, че отиваш, госпожице? Цялата си покрита със сажди.
— Аз трябва да се преоблека. Трябва да почистя лицето си…
Силвър говореше повече на себе си, отколкото на него.
— После трябва да изляза.
— Единственото място, където ще отидеш, е сушилнята. Трябва да почистим саждите. После ще се настаниш на един стол, докато превържа обгорелите ти пръсти!
Силвър наведе глава.
— Пръсти? Значи ми трябват ръкавици. Съвсем забравих. Никога няма да им позволя да видят какво са ми сторили.
— Кой да види? Какво пак си си наумила, госпожице? Да, познавам този твой поглед. Виждал съм го много пъти. Неприятност, това означава. Чисто и просто неприятност. А сега ми кажи…
— Не сега, Тинкър! — Гласът на Силвър беше спокоен. Опасно спокоен. — Трябва да побързам. Има толкова малко време.
После изчезна по тесните стълби, които водеха към спалнята й.
Тридесет минути по-късно, когато Силвър отвори почернялата врата на къщата, по бузите й нямаше сажди. Ръцете й бяха пъхнати в ръкавици от еленова кожа. Беше изчакала, докато Брам се настани удобно да си почива. Тинкър се бе заел с охраната.
Тя намръщено сведе поглед към ръкавиците си. Колко странно, че не ги беше носила преди. Колко странно, че не бе ги сметнала за безполезни в такива ужасни времена. Почувства как в гърлото й се надига смях, но успя да го потисне.
Нямаше време за това. Тя приглади полите на роклята си, най-хубавата рокля, която имаше.
Не че Силвър го забелязваше. Тя се огледа в огледалото, потънало в пепел като всичко останало в къщата.
Поносимо, реши тя, оправяйки една от панделките на ръкава си. Но това, което не забеляза, беше, че изглеждаше ослепително. С пламнало лице и искрящи очи тя бе повече от съблазнителна.
Беше изкушение за всеки мъж.
А за мъжа, който вече беше влюбен в нея, щеше да бъде неустоимо изкушение.
Но Силвър нямаше подобни мисли. С твърдо като гранит сърце тя пое към конюшните, припомняйки си думите на баща си.
Беше готова на всичко, за да запази живота на брат си.
Пиша това за тебе, Сузана, защото ти притежаваш любопитството на майка си и моя темперамент. Това е нещо, с което не се гордея, че съм те дарил, но съм сигурен, че ти ще се владееш по-добре от мен.
Ще са ти нужни малко темперамент, малко решителност, за да изпълниш задачата, която ти оставям.
Открий кой уби майка ти, моя Сузана! Открий защо!
Когато го направиш, ще знаеш кой стои там в нощта и ме наблюдава дори сега, когато пиша.
Аз опитах и се провалих.
Сега е твой ред…
Люс закрачи към работилницата с една единствена мисъл в главата — да накара Силвър да напусне фермата.
Опасно беше за всички тях да останат тук, а Люс нямаше време да открие кой стои зад тази работа. Дали й харесваше, или не, щеше да тръгне с него още днес ида го остави да се погрижи за останалото.
Отвори вратата, сигурен, че ще намери Силвър там. Но тя като че ли беше изчезнала. Лавандуловите поля, билковата градина, всичко изглеждаше пусто и наоколо се носеше миризма на дим.
Чак тогава Люс видя почернелите стени на къщата.
— Какво се е случило? — изръмжа той на Тинкър, който току що се беше появил зад гърба му.
— Тези грубияни запалиха къщата. Брам едва не умря. Бях при него, за да го наглеждам. Когато се върнах, нея я нямаше.
Лицето на Люс потъмня като облак. Изведнъж си представи ужасни сцени. Силвър, застанала лице в лице със сър Чарлз. Силвър в проклетия публичен дом. Силвър, заловена и пребита от престъпници…
Той стисна зъби. Нямаше нужда да бърза с изводите.
— Каза ли къде отива?
— Може да е в Кингсдън Крос, понеже облече най-хубавата си рокля.
— Как си й позволил да тръгне, по дяволите?
— Истината е, че тя ми се изплъзна. Тъкмо се канех да оседлая коня си и да я последвам, когато ти дойде. А що се отнася до позволението, с нея не може да се спори за нищо!
Люс тихо изруга.
— Тези мъже са опасни. Няма да се спра пред нищо. Веднага след като я намеря, трябва да я накараме да тръгне. И двамата трябва да си приготвят нещата и да тръгнат още днес. Тъй като, изглежда, няма друго място, където да отидат, могат да дойдат при мен. Ще бъдат в безопасност, имаш думата ми.
Тинкър го измери с поглед.
— В безопасност, да, но от кого ще бъдат пазени?
— От всеки, който се опита да ги нарани. И от мене включително — мрачно добави Люс.
Тинкър пъхна между зъбите си клонче лавандула и се загледа в Люс, скръстил ръце на гърдите си. След малко каза:
— Мисля, че видях още нещо, разбойнико. Когато препусна с двуколката, тя се отправи встрани от главния път.
— Имаш предвид, че не се е упътила към Кингсдън Крос. Тогава защо ми каза…