Миг по-късно порът впи зъби в ръката на беззъбия,Силвър скочи и грабна чадъра си, а Люс дръпна пистолетите от ръцете на изумения съдържател. Беззъбият виеше от болка. Съдържателят ругаеше.
Люс изсвири остро и другият пор се озова до крака му. Малкото същество стоеше неподвижно, готово да скочи при нова опасност.
В това време Силвър изтича до Люс, който я дръпна зад гърба си.
— Е, време е да си тръгваме. Хайде, малките! — И животинките скочиха обратно в чантата. Мрачно усмихвайки се, Люс тръгна към вратата.
— Какво ще правим с тези? Те знаят нещо, сигурна съм.
— Има време за това. Не бива да оставаме повече тук.
— Но…
Люс изруга и избута Силвър към вратата. Нямаше намерение да играе с късмета си.
— Върви, жено! След минута приятелите им ще бъдат тук.
Силвър се наведе и измъкна малък пистолет от чорапа си.
— Надявам се, че това ще помогне.
Люс премигна. Познаваше малко жени, които можеха да го изненадат, но тази успяваше.
— Мили Боже, Слънчев лъч!
— Ако искаш бягай, но аз няма да го направя. Никой от семейство Сейнт Клеър не би го сторил — каза решително Силвър. Очите й бяха сурови и зелени като малахит.
Люс дръпна пистолета й, пусна го в чантата, После метна през рамо и нея, и чантата.
— Пусни ме!
Люс не обърна внимание на ритниците й, бързо се измъкна навън и се отправи към коня си.
Начумереното момче продължаваше да чака, пъхнало стръкче трева между зъбите си. Очите му се ококориха, като видя Люс и странния му товар.
— Блакууд! Ето кой си бил! Друг не може да се справи с тези бандити.
— Ами коня ми? Двуколката? — изсъска Силвър.
— Трябваше да помислиш, преди да се захванеш с подобно нещо — изръмжа Люс.
— Тези негодници трябва да умрат! — каза Силвър
Люс поклати глава. Никога не бе срещал по-твърдоглава жена. После пусна леко Силвър на земята. Мислеше си, че тя ще му благодари. По дяволите, надяваше се да го целуне.
Но тя не го целуна. Вместо това заби малкото си юмруче в челюстта му.
— Какво, но дяволите, правиш?
— Защо ме спря? — отвърна тя гневно. — Това беше нещо, което трябваше да свърша.
— Да те убият ли искаш? Нима не разбираш, че не можеш да се мериш с тези хора, Слънчев лъч? Защо, за Бога, не ми остави известие в скривалището?
— Това щеше да отнеме часове! Къщата едва не изгоря. Брам беше толкова зле. Боже, те искаха да го убият!
Люс я погали нежно по бузата.
— Щях да дойда. Щях да ти помогна. По дяволите,Силвър, не знаеш ли, че те оби…
Люс не довърши, не можейки да повярва на онова, което се канеше да изрече, на признанието, което щеше да направи.
Но това бе истина. Той я обичаше. Обичаше я от първия миг, в който я видя, горда и уплашена, препускаща из пустошта в нощта. Обичаше упорито вирнатата й брадичка, невероятните й очи, разкошните й блестящи коси. Обичаше нейната пламенност и смелост, дързостта й да се бори с ужасната опасност, която я грозеше.
Да, дявол да го вземе, обичаше я. Обичаше я толкова силно, че изпитваше болка. Чувството го разкъсваше и го караше да забрави всичко друго, към което се стремеше.
Ала той не трябваше да я обича. Беше мъж с горчиво минало и безнадеждно бъдеще. Не можеше, нямаше да й предложи това бъдеще.
Люс стегна пръсти около рамото й;
— Не можеш сама да водиш тази битка — каза дрезгаво той. — Аз съм ти приятел. Досега трябваше дяволски добре да си разбрала, че съм готов да ти помогна.
В този миг вратата на кръчмата се отвори с трясък и на прага се появи беззъбият.
— Ето го! — изкрещя той. — Това е Блакууд! Дръжте го!
Люс изруга.
— Трябва да тръгваме!
Силвър светкавично се извърна и стреля.
Но негодникът я изпревари.
Куршумът изсвистя и се заби в тялото й.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Тя кървеше.
Това беше всичко, за което Люс можеше да мисли, докато препускаше на изток със Силвър в прегръдките си.
Само преди няколко минути тя негодуваше, беше стреляла срещу своя похитител. Сега лежеше неподвижно с прогизнала от кръв рокля.
Тя леко изстена.
— Успях, нали? Уцелих тази змия!
Люс си спомни вика на мъжа. Ако не беше така разтревожен, щеше да се засмее.
— Точен изстрел, Слънчев лъч.
— Казах ти.
Тя леко простена от болка.
— Не сме говорили за пари. Но аз трябва да ти платя. Човек като теб заслужава дори много повече.
— Не говори, малка глупачке! — каза Люс и пришпори коня. — Потърпи. Не е далече.
Тя се усмихна унесено.
— Имам почти тридесет лири…
— Забрави парите.
— Какво значи това? Парите ми не са добри за тебе?