— О, това е нищо в сравнение с уменията на Брам. Той има истински нос на Сейнт Клеър. Но сега е твой ред.
— Мой ред ли?
— Да, отвори прозореца.
Люс се подчини. Силвър затвори очи.
— Дишай — каза тя. — После ми кажи какво усещаш.
— Усещам, че идва дъжд. Долавям мирис на липа и люляк. И ми се струва, че Джонас отново е горил борови иглички.
— Отлично — Силвър кимна. — Какво друго?
— Рози от градината под прозореца. Малко орлова папрат. Това е всичко.
— О, съвсем не е — засмя се Силвър. — Това е само началото. Има зюмбюли. Често ги използваме в парфюмите си. Наблизо цъфтят теменужки и мисля, че долу, под хълма, ще намериш цъфнали момини сълзи.
Люс погледна през прозореца и смаяно поклати глава.
— Права си, за Бога! Истинска магьосница!
— Но да не забравя най-важното. Мирисът на лавандула, което означава, разбойнико, че твоят дом е близо до Лавендър Клоуз.
— Имаме си лавандула в градината.
— Такава нямате. Този вид, донесен от баща ми преди петнадесет години, расте само в Лавендър Клоуз.
Люс поклати глава.
— Не съм сигурен, че човек трябва да има толкова остро обоняние.
— Е, признавам, че може да е пречка понякога. Най-вече за Брам, чието обоняние е много по-остро от моето. — Силвър присви очи. — И също така в моменти като този, когато човек долавя мирис на мокро овчарско куче.
Докато говореше, се разнесоха нетърпеливи гласове и кучешки лай.
Миг по-късно Кромуел, мокър, кален и щастлив, се втурна в стаята и сложи лапи върху леглото.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
За миг в стаята настана невероятен хаос. Кромуел лаеше, Тинкър сумтеше, а Брам задаваше нетърпеливо безброй въпроси.
Люс видя, че Силвър с мъка се справя с цялата тази врява, кръстоса ръце пред гърдите си и извика:
— Тишина!
Възцари се спокойствие.
— Сега ще говорите бавно и по ред. Госпожица Сейнт Клеър беше ранена и не трябва да бъде обезпокоявана. А ти — обърна се той към огромното куче, — сядай долу и престани да лаеш! — Кромуел се свлече послушно на килима и радостно заскимтя.
— Брам, вземи един стол. Можеш първи да говориш със Силвър. Давам ти пет минути. След това сестра ти трябва да почива.
Брам кимна.
— О, Сил, кой би се досетил, че това старо място ще…
Силвър го прекъсна с бързо поклащане на глава.
В това време Люс почувства разтревожения поглед на Тинкър и му даде знак да излязат навън. После притвори вратата зад гърба си, готов да чуе въпросите.
— В „Грийн Ман“ ли я намери?
Люс мрачно кимна.
— Беше се изправила срещу банда престъпници. Ако не бях отишъл… — Гласът му затрепери.
— Момичето е гордо и упорито като баща си — каза Тинкър и въздъхна. — Безкрайно съм ти благодарен, че си отишъл там.
Люс сложи ръка на рамото на Тинкър, след което се обърна и погледна жената в леглото. Помисли си, че тя изглежда съвсем на мястото си там. Помисли си колко прекрасно щеше да бъде да се събужда и да намира разпилените й по възглавницата коси и ръцете й, които да прегръщат всяка сутрин, той стисна зъби.
— Тя ще си дойде вкъщи едва когато съм сигурен, че опасността е отминала — заяви Люс. — Брам също ще остане. Раната на Силвър не е дълбока, но нямам намерение да я подложа отново на риск.
Това беше заповед. Люс отчаяно се нуждаеше от повече време със Силвър.
— Ще се грижа за нея, докато се оправи напълно.
— Но… — опита се да възрази Тикър.
— Тя остава тук — каза Люс с прегракнал глас. Ръката му се сви в юмрук, после се отпусна. Влезе в стаята безмълвно, с очи, втренчени върху лицето на Силвър.
Тинкър запристъпва от крак на крак. Чудеше се дали да отведе Силвър, когато зад гърба му се чуха стъпки. Слаб чернокос мъж се изкачваше по — стълбите.
— Значи ти си прислужникът на дамата, а?
Тинкър кимна.
— Кучето ти е много кално. Изпоцапало е навсякъде!
— О, Кромуел не е куче. Той е член на семейството.
— Да, те са голяма работа — съгласи се Фъргюсън. — Сам съм отгледал няколко овчарски кучета. — Той подаде загрубялата си ръка на Тинкър. Тинкър дълго го гледа, преди да поеме протегнатата ръка.
— Името ми е Джеймс Тинкър. И с кого имам удоволствието да разговарям?
— Джонас Фъргюсън. С Негова светлост… В къщата съм от известно време.
— Няма нужда да криеш. Разбрах кое е момчето още първия път, щом си свали маската. Точно копие на баща си, херцог Девънхам. Никой не би сбъркал лицето на Деламиър.
— Деламиър? — остро каза Джонас. — Не знам какви ги дрънкаш.
— Стига, човече, знам! Той ми каза миналата нощ.
Джонас вдигна вежди.
— Той ли? Не е казвал на никого. Изглежда, ти си по-специален.