— Не аз съм специалният — многозначително каза Тинкър, — а тя. Те двамата забъркаха истинска каша. Мисля, че ще си наложи ние да ги измъкваме.
Двамата мъже си смигнаха и се отправиха към кухнята, където на чашка хубаво уиски, започнаха да кроят планове.
Люс мълчаливо гледаше двамата Сейнт Клеър. На момчето му трябваха повече упражнения и добра храна. Щеше да го заведе долу следобед и да му по-каже това онова.
Люс се сепна. Какво правеше? Момчето не беше негова грижа. Проблемите на Сейнт Клеър не бяха негов проблем. Беше толкова лесно да повярва, че са, но след няколко дни пътищата им щяха да се разделят. Може би за добро.
Брам се обърна, изпълнен с очакване.
— За Бога, значи всичко е било измишльотина! Та той няма нито един белег но лицето си. Не знам кой глупак пусна мухата, че е обезобразен. Чертите му са толкова хубави.
— Да, има поразително лице, нали, Брам? Погледни само линията на носа.
— Има невероятен профил, ако ме питаш.
Люс намръщено кръстоса ръце на гърдите си.
— О, да не би да се притесняваш от нашето бръщолевене? — попита Силвър невинно.
— Ни най-малко. Дори си мечтая да се отнасят с мен като с кон за продан.
— Ама ние не… — Брам се усмихна тъжно. — О, ти се шегуваш. Не схванах веднага.
— Абсолютно вярно. Лош навик. А сега е по-добре да ни оставиш. Сестра ти е все още много изтощена. Иди да намериш Тинкър и го накарай да ви приготви нещо за ядене. След това ще те науча как да държиш рапира, ако искаш, разбира се. Мисля, че ще е добре да натрупаш малко мускули.
— Ще го направиш ли?
Очите на Брам светнаха от вълнение. Люс кимна.
— А сега, вън! И вземи това ръмжащо същество със себе си.
Кромуел се разлая щастливо, разбрал, че говорят за него, после последва Брам.
— Уморена ли си?
Люс стоеше и гледаше Силвър.
— Малко. Беше чудесно да ги видя.
— Сега трябва да почиваш. Ще ги пусна горе след няколко часа.
Устните на Силвър се извиха в усмивка. Тя нежно прокара ръка по лицето на Люс.
— Колко си жесток!
При докосването й Люс усети как мускулите по — цялото му тяло се стягат.
— Само човек като мен би могъл да усмири палавница като тебе.
— Бедният ми! Как е ръката ти?
— Ръката ми е добре — отвърна Люс. Докосването на пръстите й го подлудяваше.
— Наистина ли? Мога да накарам Тинкър да донесе лавандулово масло и билки. Чудесни са за рани.
— Раната ми е добре. А сега замълчи и почивай.
— Но лавандуловото масло е чудесно! Или може би масло от…
— Достатъчно! Бъди така любезна да оставиш раната ми на мира!
Изглежда истински ядосан, помисли си Силвър. Вероятно отдавна никой не се бе грижил за него. И все пак той се нуждаеше от грижи. Все още го болеше, а това бе сигурен знак, че раната му не е излекувана. Тя реши да поговори с прислужника, който бе влизал в стаята. Сигурно двамата щяха да измислят нещо.
— Много добре, разбойнико. Както кажеш.
— Какво, никакъв спор?
— Никакъв.
— Не ти вярвам. Слънчев лъч. Нито за секунда. Много лесно се предаде. Какъв план кроиш сега?
Силвър въздъхна драматично.
— Боя се, че наистина съм голямо нещастие за тебе.
— Глупости — отсече Люс и я изгледа заплашително. — Ако отново чуя да казваш това, ще си изпатиш!
— Е, добре — съгласи се Силвър, привидно уплашена от тази заплаха. Тя се настани обратно на възглавницата, вдъхвайки слабото ухание на лимонов сапун.
Стаята беше хубава. И беше обзаведена далече по-елегантно, отколкото можеше да си представи.
Не каза на Люс, че стаята й се струва позната. Вместо това затвори очи и си представи стените без новите тапети и мебелите. Силвър си спомни как бе изглеждала къщата Последния път, когато бе идвала тук — потъмнели от влага стени, скърцащи прозорци, не застлани подове.
Тогава Уолдън Хол бе принадлежал на семейство Сейнт Клеър. Всичко от имението бе продадено, за да се посрещнат разходите след смъртта на баща й.
Нямаше нужда да споменава това пред Люс. Той щеше да се почувства неудобно. А тя не искаше това.
Силвър въздъхна, изпълнена от тревога. Ако баща й не бе умрял, ако беше оставил формулата за парфюма…
Тя усети как Люс подреди завивките. Сънят я победи и докато се унасяше, можеше да се закълне, че почувства лека милувка по челото.
— Не така, момко! Ето така! Не отпускай китката. — Люс стоеше с рапира в ръка в балната зала на Уолдън Хол, облечен с бяла риза и гълъбовосиви бричове.
— Нека рапирата да лежи леко. После вдишвай дълбоко и се опитай да почувстваш баланса й.
Брам се намръщи, опипвайки гладката дръжка. Сетне вдигна ръка и разсече въздуха.
— Точно така! Още веднъж!