Люс наблюдаваше движенията на момчето и кимаше одобрително. Беше бърз и схватлив ученик.
— Внимателно сега! Дръж очите си отворени. Нападай! Стъпка, стъпка, нападение! Дяволски добре! — каза Люс най-после, когато изпотеното, но щастливо момче седна и изтри чело. — Стига за днес. Много си схватлив. Сестра ти трябва да ти намери учител в града.
Брам се намръщи, тъга пробягна по лицето му. Той погледна настрани, поставяйки рапирата в ножницата.
— Разбира се — тихо каза той.
— Какво има?
— Нищо. Много си любезен, че се занимаваш с едно глупаво момче като мен. Трябва да съм много досаден.
Люс се приближи до момчето, седна до него и обгърна раменете му.
— Не си досаден. Аз просто не ставам за учител. Трябва ти професионалист.
Брам се загледа в него с потъмнели очи.
— Разбира се.
Но разочарованието на Брам накара сърцето на Люс да се свие. По дяволите! Защо момчето го гледаше с такова обожание! Та той беше разбойник! Прочут главорез!
Не искам да ги наранявам, помисли си Люс.
— По дяволите, Брам, не е това, което си мислиш. Аз просто не мога, не виждаш ли? По-добре е за вас да не се обвързвате с мен. Всичко може да се случи. Някоя нощ може да изляза и никога да не се върна, разбираш ли? И ако някой разбере, че имате нещо общо с мен, дяволски ще си изпатите. След всичко, което вече ви се случи, не бих искал да ви виждам нещастни.
Брам тъжно кимна.
— Не се сетих за това. Предполагам, че затова си толкова раздразнителен, когато си със Сил.
Люс се вкамени.
— Нямам представа за какво говориш.
— Така ли? Разбира се, не е нужно да ми обясняваш. Та аз съм само едно глупаво момче. Но съм те виждал как я гледаш, начина, по който тя те гледа. Поне, когато ти не знаеш, че те гледа. Точно по същия начин я гледаше и лорд Ийстън миналата година. Каза, че се интересувал от някаква лавандулова вода за майка си, но ако питаш мене, човекът искаше само да свари сестра ми сама в оранжерията и да се умилква около нея.
Люс стисна зъби.
— И какво се случи?
Брам се усмихна.
— О, сестра ми не си поплюва. Беше му дала хубав урок. Когато излезе от оранжерията, устата му беше подута и бялото му шалче бе посипано с торф.
— И какво стана После? Лорд Ийстън навърта ли се още около сестра ти?
— Няма и следа от него. Казал, че ще насъска кучетата си, ако тя се появи дори на миля от имението му, което никой от нас не си е помислял да стори. Този човек е много неприятен. Има отвратителни маниери и грозни зъби. Използва парфюм с мирис на канела и люляк. Това минава всички граници.
Люс се усмихна.
— Значи ти наистина имаш страхотен нос! Силвър ми каза. Не можах да повярвам.
— Да ти докажа ли? Мисля, че току що си се върнал от конюшните, защото усещам мириса на овеса, който си дал на коня. Помирисвам дори мъха и боровите играчки, които си стъпкал с ботушите си по — обратния път — каза Брам въодушевено. — Сестра ми е чудесна! Много е добра. Никога не се кара и не мърмори за щяло и не щяло. Освен това има страхотни крака.
— Какво?
— Ами така си е. Чух лорд Ийстън да го казва, преди да изчезне в оранжерията. Не че само той е идвал да досажда на сестра ми.
— Да не би да играеш ролята на сватовник, момче?
— Ами… — весело каза Брам. — Само искам да видя сестра си щастлива. А тя не е била истински щастлива. Но е голям юнак. Никога не се оплаква. Човек трябва да е сляп, за да не забележи. — Изведнъж Брам скочи като ужилен. — Ще отида да я видя.
На вратата се обърна.
— Няма ли да дойдеш?
— Мисля, че не — каза Люс.
Брам сви рамене и изчезна, тананикайки си, твърде щастлив, за да забележи тъгата по лицето на Люс.
Силвър гледаше през прозореца, когато Джонас почука на вратата и надникна вътре.
— Не сте ли гладна, госпожице?
— Не. По-добре седни тук, Джонас и ми разкажи за него.
— Проклет глупак — измърмори Джонас и остави подноса до леглото. — Винаги е бил див. Непрекъснато се излага на риск.. — Кога се случи?
— След като е напуснал фермата ви. Каза, че го е застрелял един от хората на съдията.
— Глупак — тихо каза Силвър.
Джонас се засмя.
— Ето това е истината! Трябваше сам да извадя куршума.
Силвър огледа красивата стая, която не приличаше на разбойническо владение.
— Но какво го кара да поема такъв риск? — попита тя.
— Той не винаги е бил такъв. Нито пък животът му е бил такъв. Щеше да е много по-различно, ако можеше да забрави миналото. Но той просто не може да го направи.
— Защо не?
Джонас се смути и се загледа пред себе си.
— Не че не искам да ви кажа, госпожице. Напротив, това ще ме облекчи. Не мога. Това е тайната му.
Главата на Силвър се завъртя от мисли.