— Знаех си, че не е обикновен разбойник!
— О, грешите. Господарят Люс си е истински разбойник. Колко обири е извършил! Но трябваше да го направи, за да оцелее. Когато се върнахме, нямахме нищо.
— Откъде сте се върнали?
— Оттам — каза той с тон, който не търпеше въпроси — Я по-добре хапнете. Ще се почувствате по-добре.
Силвър взе парче хляб.
— Значи нищо не можеш да ми кажеш. Толкова искам да разбера, за да му помогна.
Тя се усмихна тъжно.
— Той е толкова упорит.
— Странно, но и той казва същото за вас, госпожице.
Силвър се сепна, после се засмя. Усети, че бузите пламват.
— Всъщност той е чудесен мъж и мисля, че вие сте чудесна лейди — каза Джонас с въздишка и тръгна към вратата. — Нахранете се добре, чувате ли? Няма да ви навреди, ако изпиете чаша от това вино.
— Разбирам защо Люс толкова разчита на тебе — тихо каза Силвър.
Джонас се усмихна. Някога той се бе усмихвал често. Преди да се бе случило нещо ужасно.
И Силвър бе решена да открие какво точно се бе случило.
След няколко часа тя чу гласове навън. Стана бавно от леглото и отиде до прозореца.
Люс стоеше гол до кръста, с превръзка на гърдите, а близо Джонас пълнеше с вода калаена вана.
— Може би не ти е мил животът. Сигурно ти е все едно дали ще умреш. Такъв си от онази нощ преди пет години, когато тръгна към града с любовна мисия. Само погледни докъде те доведе това! Стана жертва на най-прашните главорези, конто някога са обикаляли пристанищата.
Силвър застана неподвижно, разбрала, че слуша не, което не трябваше да чуе. Но не се отдръпна. Пое от всичко на света тя искаше да узнае какво терзае
— Не бих се справил без тебе, Джонас. Често ме ядосва, но си истински приятел. Ето, най-после го признавам. А сега ще бъдеш ли така добър да не се оплакваш повече?
— Дори и не мисля — отвърна Джонас. — Поне докато не се откажеш от лудия си план за отмъщение.
— Мисля, че вече сме говорили по този въпрос, Джонас.
Силвър наблюдаваше двамата мъже. Слънцето почти залязваше и раменете на Люс блестяха с бронзови оттенъци на изчезващата дневна светлина. Но не това накара дъхът н да спре, а ужасните белези, които разсичаха гърба му. Силвър потръпна. Мили Боже, какво ли се бе случило? Тя се притисна до прозореца и затаи дъх.
— Още тогава смятах това за лудост. Същото мисля и сега. Откажи се! Нека Адмиралтейството издири кой…
— Достатъчно, Джонас! Има само един човек, който може да стигне до дъното и това съм аз. Като си помисля за всичко, което се случи, за всички хора, които пият там… По дяволите, това е най-малкото, което мода направя, за да променя нещата, не разбираш ли?
— Всичко, което разбирам е, че ще те убият, момче, то без майка ти и баща ти да разберат, че не си умрял, както си мислят.
В този момент Джонас погледна нагоре и видя Силвър на прозореца.
— Какво има, Джонас?
Старият слуга се поколеба, после сви рамене.
— Нищо. Само ми се е сторило — измънка той и влезе в къщата. На лицето му бе изписана загриженост.
Тя бе като замаяна, когато Брам влезе и се отпусна на стола до леглото.
— Люс дори ми позволи да използвам шпага. Каза, че съм схватлив ученик. Трябва да видиш какво е направил с балната зала. Изглежда много по-добре от преди. Но защо не искаш да му го кажа?
— Защото ще го накара да се чувства неудобно. След всичко, което направи за нас, не искам да му причинявам болка.
Брам се намръщи. Само преди минути бе чул Люс да казва същото. Да, работата беше ясна. И двамата бяха затънали до уши. Само че какво можеше да стори той?
Силвър се облегна на възглавниците.
— Той… каза ли дали ще дойде по-късно?
— Мисля, че не. Много е зает. Хвърлих един поглед в кабинета му. Затрупан е с писма, списания и вестници на всякакви езици. Съвсем не прилича на кабинет на разбойник. А Тинкър и Джонас все си шушукат нещо. Заварих ги да пият уиски в кухнята и да шепнат заговорнически.
— Та те едва се познават — каза Силвър. — Сигурно си въобразяваш.
Брам сви рамене.
— Не ми обръщай внимание. Но има толкова неща, които, изглежда, не разбирам. Например защо си тъжна. И защо Люс се разстрои, когато му споменах за лорд Ийстън.
— Брам, не си го направил!
— Че защо не? Няма нужда да си мисли, че е единственият, който се е интересувал от теб.
Силвър се изчерви.
— Ако ме питаш, и двамата сте много смешни. Разбира се, никои не ме пита, защото всички си мислят, че съм само едно вятърничаво момче.
— Не е така Брам. Просто не мога да ти обясня. Тя се погледна в малкото огледало и въздъхна.
— Изглеждам ужасно. Никога няма да мога да оправя косата си, но поне ще опитам.
Силвър взе сребърната четка, която Брам бе донесъл от Лавендър Клоуз. Лицето й се изкриви от болка, когато се опита да разреши обърканите кичури.