— Не, че той ще забележи — измърмори тя. — Той изобщо не идва тук.
Когато захвърли четката на леглото, очите й бяха плувнали в сълзи.
— Всъщност не ме интересува. Та кой би искал да прекарва времето си с един разбойник?
Силвър избърса сълзите си. Главата я болеше, но не това я тревожеше.
Усещаше болка в гърдите си, но това не беше физическа болка.
О, защо, по дяволите, Люс не идваше?
— Всичко ли взе? — попита Люс, гледайки навъсено каруцата, която двамата с Тинкър натовариха с мускети, амуниции и въжета, достатъчни за малка армия.
— Мисля, че да — отвърна Тинкър. Поне за една нощ ще стигне да отблъснем негодниците. Радвам се, че Брам и Силвър ще бъдат в безопасност тук.
— Ще бъдат в безопасност — мрачно каза Люс. — А ти се грижи за себе си, човече. Джонас е наел дузина бивши войници, които ще дойдат в Лавендър Клоуз за подкрепление. Бих искал да се присъединя към вас, но…
— Не е нужно да обясняваш. Вече сме ти достатъчно задължени. А сега да тръгвам.
Люс стоя дълго, наблюдавайки тежката каруца, коя то пъплеше по — хълма. Дори когато изчезна, той не се обърна.
Лицето му беше сурово, когато влезе в къщата. На стълбите срещна Брам.
— Тя пита за тебе. Няма ли да се качиш да я видиш?
— Не още. Трябва да довърша кореспонденцията си и разни други неща…
— Е, както искаш. Но ми се струва, че тя има нужда от помощ. Искаше да разреши косите си и това й причинява болка. Раната все още много я боли и…
— Проклета, малка глупачка!
Люк хукна светкавично по стълбите. Брам го наблюдаваше с усмивка. Изглежда, планът му имаше успех.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Той нахлу в стаята задъхан. Силвър бе облегната на възглавниците с бледо от усилието лице.
— Какво, по дяволите, си мислиш че правиш?
Силвър го изгледа гневно, а очите й блестяха от сълзи.
— Опитвам се да си среша косата. На тебе на какво ти прилича?
— Прилича ми на опит да отвориш тази рана, ето на какво!
— Откъде разбра? Сигурна съм, че си прекалено зает с престъпните си занимания, за да отделиш време за мен. Всъщност един разбойник не би трябвало да ме интересува.
Силвър се опита да измъкне четката от един заплетен кичур. Това й причини пареща болка.
— Спри, глупачко!
Люс изтича до леглото и измъкна четката от ръцете на Силвър.. Тя го гледаше ядосано.
— Върви си! Не те искам! Брам може да ми помогне.
— Брам излезе. Аз съм тук сега и аз съм този, който ще ти помогне.
— Защо? Аз не съм за тебе нищо друго, освен неприятност. Колкото по-скоро се махна от тази къща, толкова по-добре. Остави ме сама!
Тя се обърна настрани и затвори очи.
Една сълза се плъзна по бузата й. Нещо хладно и твърдо застана на гърлото му.
„Не плачи. Слънчев лъч помисли си той. Не ми позволявай да те карам да плачеш“
Но не каза нищо. Стисна зъби и седна до нея и нежно я привлече към гърдите си. После внимателно започна да реши дългата й лъскава коса.
Тя не помръдна. Той усещаше колко напрегнато е тялото й.
— Защо не ми каза, че сте живели тук?
Той чу как тя си поема дъх.
— Тинкър го е казал на Джонас. А ти не отговори на въпроса ми, Силвър.
Тя сви рамене.
— Помислих си, че това ще те накара да се чувстваш удобно.
Люс се намръщи.
— Неудобно ли?
— Тази къща беше наша. Щеше да ти бъде неловко.
Силвър беше права. Люс съзнаваше как би се чувствала тя, върнала се в къщата, където бе познала щастието и любовта, за да изгуби и двете. Мисълта го накара да се чувства наистина зле.
— Много съжалявам.
— Не трябва. Къщата изглежда чудесно.
Люс долови съжаление в гласа й. В този момент разбра колко много страда от загубата на баща си.
— Ти си направила каквото си могла.
— Може би не е достатъчно. Каква полза от добрия мерения, ако не успееш?
Люс не знаеше какво да отговори. Това беше въпрос, който прекалено често си бе задавал. И тогава чу въпроса, който не искаше да чуе, въпросът, който се опитваше да скрие от себе си.
— Защо не дойде? — Сърцето му заби лудо.
Защото се страхувах да дойда.
Защото знаех, че ако дойда, няма да мога да си тръгна.
Защото си млада и порядъчна. Всичко, което аз не съм.
— Бях… зает.
— Понякога си много лош лъжец, разбойнико. — Очите на Силвър бяха потъмнели от яд и болка.
— Ако искаш да си отида, само трябва да ми кажеш.
— Не е това.
— Тогава какво?
Люс замълча и само я притисна по-силно до себе си, продължавайки да реши косите й.
— Мразя те, знаеш ли това? — Гласът й беше накъсан, несигурен.