— Разбира се, Слънчев лъч.
— И това, което правиш, също не ми харесва. Позволявам ти да го правиш само защото не мога да се справя сама.
— Това е единственото нещо, което мога да направя за теб — сухо отговори той.
Тя беше толкова уязвима и Люс бе уверен повече от всякога, че трябва да стои далече от нея, че присъствието му само ще й донесе още болка.
През цялото време, докато решеше косата й, тя бе скована, вкопчила пръсти в завивките. На Люс му се стори, че в очите й отново проблеснаха сълзи. Едно не що знаеше със сигурност. Вече я бе наранил веднъж. Имаше болезненото чувство, че ще я нарани отново, преди да се почувства достатъчно добре, за да напусне Уолдън Хол.
Изминаха два дни. Брам правеше компания на Силвър, като й четеше книги от богатата библиотека на Люс. Лавендър Клоуз бе нападната още веднъж, но благодарение на наетите мъже Тинкър и Джонас набързо бяха отблъснали нападателите.
Тинкър сияеше от победата. Брам дори малко завиждаше, че не бе присъствал. Силвър кимаше и слушаше разказа на Тинкър, но мислите й бяха на друго място — в отрупания с книги кабинет, където един мъж със суров поглед крачеше неспокойно.
Люс не идваше при нея.
Над Уолдън Хол се спускаше здрач, когато Брам ведро й пожела лека нощ и се отправи към библиотека та на Люс.
Силвър дълго лежа замислена, вдишвайки изпълнения с ухания въздух. В тялото й гореше копнеж и той ставаше все по-опасен.
Стискайки зъби, тя се премести към края на леглото и се изправи на крака. Когато наметна шала си, тъпа болка проряза гърдите й. Силвър изчака болката да премине и се отправи към кабинета на Люс, решена да види, преди да напусне къщата.
Трябваше да е в балната зала. Брам й беше казал, че ходи там всяка вечер да се упражнява във фехтовка. Вдигнала високо свещта си, Силвър мина край библиотеката, където Брам седеше над купчина книги. И тогава видя слаба светлина да се процежда откъм южното крило.
Намери Люс в балната зала. Ризата му бе захвърлена на един стол. Бронзовото му тяло, покрито със ситни капчици пот блестеше на светлината на свещите. Той се движеше с грацията на танцьор и силата на пантера. Отново и отново смъртоносна сила на пантера. Отново и отново пробождаше, разсичайки въздуха, отбягвайки ударите на невидим противник.
Дъхът на Силвър спря. Този човек наистина беше майстор. Сега разбра защо Брам беше толкова прехласнат след уроците му. И все пак имаше нещо зловещо у него, нещо смразяващо в яростно вперения му поглед.
Силвър още веднъж разбра колко малко знаеше за Люс.
Той се наведе и нанесе убийствен удар към сърцето на невидимия враг. Движението беше така точно и умело, изпълнено с такава безмилостна ярост, че Силвър ахна.
Люс бързо се обърна. Очите му бяха студени, а лицето — празно, лице на непознат. За момент Силвър се почуди дали изобщо я позна.
Тя стоеше смразена, с ръка на гърдите, мислейки си, че той ще изтича и ще я прободе.
Той се намръщи.
— За Бога, какво нравиш тук?
— Ти не дойде. Чаках цял ден. Тинкър смени превръзката ми и каза, че си твърде зает, за да ме видиш. Не разбирам.
Гласът й изневеряваше.
— Толкова ли е ужасяващо присъствието ми?
Тя се олюля. Пръстите й стиснаха рамката на врата та.
Проклинайки, Люс се спусна към нея. Но Силвър го отблъсна.
— Справям се чудесно. Правя го от години. Не си мисли, че се нуждая от помощта ти, разбойнико. Никой от нас не се нуждае от нея — ядосано каза тя. — Щом се зазори, ще си тръгнем оттук завинаги. Ще те оставим на спокойствие. Няма да ти пречим да вършиш престъпните си деяния!
Сълзи блестяха в очите й.
Един мускул играеше но челюстта на Люс.
— Разбира се, Слънчев лъч.
— Не ме наричай така.
Силвър почувства че гърлото й гори.
— Никога повече, чуваш ли?
— Щом искаш.
Гласът му беше като коприна.
Прекалено лесно, помисли си Силвър, прекалено лесно бе да го обичаш, да се нуждаеш от него, да искаш устните и ръцете му.
— Признавам, че беше мил с Брам — продължи тя. — Той те боготвори. Хубаво беше от твоя страна да ми предложиш уроци по фехтовка. Боя се, че съм пренебрегнала много неща по отношение на брат си.
— Глупости, Брам е чудесно момче, има остър ум и е добре образован. Всъщност той знае повече за книгите ми в библиотеката, отколкото аз. Накара ме да си спомня латински фрази, които мислех, че съм забравил отдавна.
— Латински ли? Това не е обичайно за един разбойник.
Люс се прокле за тази грешка. Тя винаги го поставяше натясно, тази буйна жена с момичешка невинност и храброст на боец.
Да, колкото по-скоро си тръгнеше от Уолдън Хол, толкова по-добре. Той сви рамене.