— Приумица на мой роднина.
Силвър се вкамени.
— Още тайни? Какво ли бреме сме за теб? Ще помоля Брам да престане да ти досажда.
— Той не ми досажда, по дяволите. Нито пък ти.
Силвър се загледа в мускулестите му гърди. Капчиците пот се стичаха но тях.
Тя копнееше да го докосне, да бъде обгърната от тези силни ръце и да слуша как сърцето му бие до нейното.
Невъзможно.
Силвър поклати глава, затвори очи и се опита да прогони копнежа си. И в този момент разбра колко много го обичаше. Разбра, че това чувство никога няма да я напусне.
Болката от загубата бе повече, отколкото можеше да понесе.
Тя изохка и се олюля. Люс я улови, преди да се строполи на земята.
— Достатъчно! Отиваш в стаята и ще стоиш там, чули? Дори и да се наложи да те вържа, за да си в леглото!
Докато я носеше по стълбите, Люс се опитваше да не мисли колко топла беше и колко много я искаше, притисната до него завинаги. Продължи да се бори с чувствата си и когато с безизразно лице я положи на леглото.
Понечи да се отдръпне, но пръстите на Силвър се плъзнаха но врата му и го задържаха. Лицето й беше близо до неговото. Уханието й беше сладко. А меките й, притиснати в него гърди…
— Недей, Силвър — каза той с дрезгав глас.
— Защо, Люс? Кажи защо?
— Защото… трябва да вървя.
Той отново видя пламъка на чувствата и топлината в очите й. Точно затова не отиваше в стаята й. Блакууд, разбойникът, беше достатъчно опитен, за да знае какво значи този поглед.
Пръстите й се стегнаха.
— Кажи ми защо!
Той хвана ръцете й, усещайки крехките кости и неравномерния пулс.
— Защо ли? Защото съм престъпник и крадец. Защо то на думата ми не може да се вярва. Защото ти не трябваше да си тук.
— Не ти вярвам.
— Недей да се заблуждаваш, Слънчев лъч. Аз съм човек с черно минало. Дори не можеш да си го представиш. Веднъж те предупредих да не ми вярваш и да не ме допускаш в сърцето си. Аз ще ти причиня само болка.
— Не съм толкова крехка!
Очите му пламнаха.
— Може би се страхувам за собствената си сила.
— Значи ще ме изоставиш, просто така? Без обяснение?
— Нямам избор.
Тя го гледаше с гняв в очите.
— Предупреждавам те, нямам намерение да те улеснявам. Мисълта за мен ще те преследва вечно. Щом до ловиш мириса на лавандула, понесен от пролетния вятър, ти ще си спомниш за мене. Ще си спомниш колко близо съм била, тук, в леглото ти.
Силвър плъзна ръка по врата му и бавно го привлече.
Близо. Още по-близо. Кръвта на Люс закипя.
— Не го прави, Силвър!
— О, не! Трябва да запомниш това…Устните й се разтвориха и нежно заиграха по неговите.
Тя нямаше опит. Но, о, Господи, не й трябваше да знае нищо. Люс усещаше лудите удари на сърцето й.
Сърцето й бе сърце на любима. Ръцете й — ръце на любима. Опит не й бе нужен. Тя просто го остави да чувства, че го желае. Беше топла под него. Тихите, нежни звуци, които издаваше, го караха да се притиска в нея и да вкуси този сладък копнеж.
— Спри, Слънчев лъч! — извика Люс. Кръвта му беше в пламъци. Той знаеше, че само след няколко мига няма да има сили да се отдръпне. — Не прави това!
— Ти си глупак! Как бих могла да не желая това?
— Ето защо, Силвър — прошепна яростно той. Тогава Люс я притисна към възглавницата и вкара езика си в устата й. Ръцете му намериха гърдите й. Само след миг те се разголиха пред очите му с вирнати и напрегнати зърна.
Тогава той й показа какво значи желание. Показа й как кръвта може да закипи.
— Усещаш ли сега? Разбираш ли какво ще направя? — Той отметна завивките и се отпусна върху гладкия й корем, галейки тъмния триъгълник и нежните бедра.
— А тук? Какво усещаш тук, Силвър? Гореща и влажна ли си от желание?
Тя си извиваше под него, замаяна от копнеж и страст. Замаяна от любов.
— Искам те, Люс. Нека те почувствам. Докосна ме веднъж преди и накара кръвта ми да закипи. Сега ще направя същото за тебе — прошепна тя.
— Нима не се страхуваш? Има ли нещо, което да те плаши?
— Мисълта, че ще те изгубя. Мисълта, че никога няма да узная това. — Очите й потърсиха неговите, дълбоки езера, изпълнени с копнеж.
— Нека те почувствам, Люс. Нека те обичам. Само веднъж.
— Не наричай това любов, По дяволите. Ти дори не знаеш кой съм!
— Тогава ми кажи. Не, покажи ми.
Пръстите й докосваха мъжествеността му нежно и подканящо. Мили Боже, той трябваше да го направи, иначе щеше да умре.
Но той не го направи.
Защото Алжир бе дал на Люсиен Деламиър суров урок.
Вместо да се потопи в тази сладка, влажна топлина, която тя му предлагаше, той се освободи от ръцете й и се втренчи в нея.
— Да ти покажа ли? Много добре. Ще го направя. Гледай добре Госпожице Сейнт Клеър, и разбери защо не е трябвало да идваш тук. И защо никога не трябва да се връщаш.