Той обърна гърба си и стисна ръце пред гърдите си. И Силвър видя ясно ужасните белези, които едва бе съзряла през прозореца.
— Те ме белязаха. Аз съм един от отбраната свита на пашата. Имам достъп до двора му и дори да харема. Много малко мъже имат тази привилегия, уверявам те.
— Люс, недей!
Той се засмя грубо.
— Не ти е достатъчно? Тогава това трябва да те убеди.
Той стисна зъби, докато разкопчаваше бричовете си. Кожата му под гърдите бе прорязана от белези.
— Това е наказанието за неподчинение, Силвър. В Алжир има мъже, които добре владеят камшика. Всъщност това е най-голямото им удоволствие и са истински майстори. Всеки удар отнема по малко кожа, правейки още по-трудно заздравяването на раната.
Пръстите му се свиха от някакъв мрачен спомен.
— Убивал съм хора, Силвър. Виждал съм ги как умират в краката ми, без да ми мигне окото. И съм бил принуждаван да правя неща…
Очите му станаха сурови и неразгадаеми.
— Затова никога не ме питай защо. Просто си иди от мен и никога не поглеждай назад. Защото, ако погледнеш назад, аз може да те последвам. Следващия и път може да не съм достатъчно силен да се отдръпна.
Свещта затрепка.
По стените заиграха сенки.
Люс излезе от стаята и затвори вратата след себе си.
Той отиде в кабинета си. Обикновено там се успокояваше, гледайки подвързаните с кожа томове, натежали от мъдростта на вековете. Но тази вечер книгите сякаш му се присмиваха. Оправи купчината с писма. Добави вода в саксията на миниатюрна роза, поставена на един от прозорците. Почисти прашинка от главата на египетска малахитова скулптура на котка. После се приготви да умре.
Люс никога не разбра как се озова там. Час по-късно ръката му беше около вратата й, без да осъзнала това. И тя беше там, пред него, нежна и изящна на лунна та светлина, надежда и магия за мъж, забравил, че тези неща съществуват.
Към него се носеше ухание. Лавандула и роза. Нейното ухание.
Господи, какво щеше да прави, след като тя си отидеше? Как щеше да живее без нея?
Нуждаеше се от топлина, от нежност. Искаше нейната топлина, нейната нежност.
Беше готов да забрави обещанието си. Главата му пулсираше, пот изби на челото му. Тялото го болеше от желание. И тогава нещо го спря.
Беше усещането за метал, студен и гладък.
Пистолетът беше в кожената чанта, преметната над черната му пелерина. Беше пистолетът, с който стреляте по хора. Същият пистолет, който може би щеше да ползва тази нощ.
Люс стоеше неподвижно, размишлявайки за миналото си.
Хладният му разум за сетен път му подсказваше че бе мъртъв за нея, че между тях имаше пропаст.
Погледна я за последен път, любувайки се на красотата й. После загърна пелерината, нахлупи шапката си и тихо напусна къщата, за да търси отмъщение или смърт.
Далече, в една бална зала в Лондон, стоеше млада жена, заобиколена от нетърпеливи обожатели. Светлината се отразяваше в блестящите бижута и лъскавата коприна.
Но Индия Деламиър не се интересуваше от кавалери и танци, нито от светлините и музиката. Излезе в нощта, далеч от смеха и суетата в балната зала.
— Индия, какво ти става, момиче?
Когато девойката се обърна, лицето й беше мокро от сълзи.
— Люс е в опасност, бабо. Усещам го толкова ясно този път. А аз съм тук и се губя времето в празни забавления, вместо да го търся.
Херцогиня Кранфорд стисна ръката на внучката си.
— Глупости! Всичко, което можеше да бъде направено, е направено. Брат ти си отиде! Най-доброто, което можеш да направиш е да продължиш да живееш.
— Грешиш — тихо каза Индия с поглед, вперен в нощта. В нещо, което само тя виждаше. — Той не е мъртъв. И аз ще го намеря, кълна се.
Той беше в опасност.
Въздишайки, Силвър изведнъж се изправи в леглото с потъмнели от ужас очи. Не видя нищо, което би могло да я изплаши. Стаята беше потънала в тишина, свещта отдавна бе изгоряла.
Но ужасът обвиваше сърцето й като въже от лъскава черна коприна.
Люс беше в опасност, усещаше го ясно.
С разтреперани пръсти тя отметна косата си и скочи на крака. Сега разбираше всичко. Знаеше защо той криеше чувствата си и прогонваше всички. Господи, щеше ли тя някога да забрави белезите по гърба му? Сърце той се сви при спомена за тях.
А сега го застрашаваше нещо по-ужасно.
Тя трябваше да го спре по — някакъв начин.
В този момент вратата се отвори и Брам се втурна в стаята с пребледняло лице.
— Виждала ли си го?
— Люс ли? Не, не съм. Но…
— Надявах се да греша и той да е още при тебе. Че тях в библиотеката и не съм чул когато е излязъл. Ина че щях да го спра.