Изведнъж пътникът захвърли дрехата си на земята и преди Люс да се усети, изби с крак пистолета от ръка та му. Той отскочи назад и изтегли рапирата от ножницата. Търговецът зае позиция, готов за битка. Лицето му бе в сянка.
Люс присви очи. По дяволите, нещо наистина не беше както трябва.
— Това беше смъртоносна грешка, приятелю — изръмжа той. — Още едно движение и ще усетиш стоманата между ребрата си.
Търговецът само се изсмя и отново светкавично вдигна крак. Този път Люс едва успя да го избегне. Той ловко се изви, приклекна, а после се хвърли напред и нанесе удар. Върхът на рапирата му бе до сърцето на търговеца.
Но вместо молби, които Люс очакваше да чуе, жертвата му просто и се засмя.
— Колко ободряващо, нали? Но ти не би наранил стар приятел, нали?
Този глас!
Очите на Люс се разшириха. Спомените нахлуха в главата му. Спомени за други яростни разпри под средиземноморската луна, докато палубата се люлееше под тях.
— Конър? Конър Маккинън? Мили Боже! Нима това си ти?
— Че кой друг? — отвърна пътникът. — Изминах много мили, за да издиря прочутия разбойник, известен като Блакууд.
— Изглежда, си го намерил, мошенико! Значи всички тези приказки за десетте торби със злато, скрити под седалката, са били лъжа?
— Боя се, че е така — спокойно каза Маккинън. — Какво, по дяволите, можех да направя? След краткото ти предизвикателно съобщение в Лондон, нямах друг начин да стигна до тебе, освен да оставя алчността ти да те доведе при мен. Измислих историята с търговеца и съм доволен, че свърши работа. — После мъжът добави тихо:
— Имам новини за теб и те не търпят отлагане. Трябва да говорим.
Люс се намръщи.
— Тук не е място, за разговор. Боя се, че и други вървят по стъпките ми. Джонас — извика той, — пусни кочияша и пазача да си вървят. Нашият пътник няма да се нуждае от тях тази нощ.
След няколко минути мъжете си бяха отишли, твърде щастливи, че са се качили отново на каретата и препускат в нощта.
— Безразсъден, както винаги — каза Люс на приятеля си. — Можех да ти прережа гърлото.
— Не и преди да съм ти счупил ръката, разбойнико. Или да съм ти смазал крака, а може и двата.
— О, да, тези твои източни бойни изкуства. Дяволски полезни са в някои случаи, но не и срещу стоманата ми.
Конър Маккинън само се усмихна.
— Някой ден ще опитаме. Но засега е по-добре да се махаме оттук.
Люс кимна.
— Ще се отправим на запад, но ти ще трябва да вървиш пеша. Конят ми няма да издържи и двама ни. Ти винаги си бил здравеняк, Маккинън.
— Ще бъде удоволствие за мен да повървя. Дори ще се движа по-бързо от коня ти.
И той се понесе към обвитите с мъгла хълмове.
Люс поклати глава. Този човек бе наистина загадка. Изглежда, винаги се появяваше, когато най-малко го очакваха и най-много се нуждаеха от него. Беше посветен в бойните изкуства на манастира Шаолин в Китай. Говореше се, че е един от малцината чужденци, които са били допуснати там.
Люс му дължеше живота си. Маккинън бе успял да го измъкне от двореца на пашата в Алжир и да го скрие във фургона си, пълен с китайски билки и чай, които доставяше в двореца.
В продължение на два часа Люс и Джонас бяха стояли под грубото платно, а хората на пашата преглеждаха стоките. После Маккинън бе извел Люс на свобода, спасявайки го за трети път този ден, тъй като пашата бе открил, че е избягал най-ценният му роб и бе обърнал целия град да го търси.
Но това не бе помогнало. По това време Люс беше на пристанището, скрит на борда на кораб от флота на Конър.
Да, мъжът беше загадка. Обожаваше да бъде там, където най-малко го очакваха. Люс видя как главата на Конър изчезна в една в падинка зад хълма. Та той дори можеше да стигне в Уолдън Хол преди него.
Раната на Силвър леко пулсираше, когато скочи от двуколката. Лавандулата сияеше на лунната светлина. Тя вдъхна чистото, свежо ухание, отново пленена от красотата на Лавендър Клоуз.
Но гледката на разцъфналите поля и ограждащите ги бели и червени рози не донесе на Силвър обичайното спокойствие. Тази нощ тя усещаше празнота, болка и неспокойствие, които щяха да я терзаят вечно.
Брам загрижено я докосна по рамото.
— Сил, добре ли си? Изглеждаш така, като че ли си видяла призрак.
Беше, разбира се. Беше видяла дългите и празни дни, които се простираха пред нея. Беше видяла болката, която нямаше да изчезне до края на живота й.
— Добре съм, Брам — отговори тя, опитвайки се да не мисли за мъжа с кехлибарени очи. Изпъна рамене и заизкачва възвишението. — Хайде да намерим Тинкър. Искам да разбера какви са щетите този път.