— Прекалено късно е да започнем сега. Ще тръгнем, щом изгрее луната. Имам план на сградата. Подозирам, че там се укриват част от доставките.
— Но щом знаеш мястото, трябва да знаеш и собственика.
— Не за нещастие. Този човек има някакъв таен вход, тъй като никога не го виждат да влиза или да излиза. Но скоро ще го имам, гарантирам ти.
Конър се усмихна.
— Колко си находчив!
— Блакууд се старае. В края на краищата трябва да защитя репутацията си.
— Репутация, която става все по-добра. Започвам да разбирам защо. Много добре, какво ще кажеш за още един рунд преди да се оттеглим?
Люс се усмихна накриво. Опита се да не мисли за болката, която бе видял в очите на Силвър, преди да тръгне. Опита се да не си спомня зноя на устните й, копринената красота на гърдите й под тръпнещите от болезнен копнеж пръсти.
Със същия успех можеше да се опита да не диша.
Докато се разсъмваше и бледата светлина се промъкваше през широките прозорци на Уолдън Хол, Люс се стараеше да прогони мрачния израз от лицето си.
Поне си мислеше, че го прави.
Но Конър Маккинън не се заблуди нито за момент.
Сър Чарлз Милбанк ругаеше ядно, дърпайки жилетката си, като се взираше в брендито, разляло се от чашата му.
Дяволите да го вземат, беше почти на зазоряване! Защо този човек винаги го караше да чака?Но той знаеше защо.
За да го принуждава да се поти, ядосано си мислеше Милбанк. За да го изплаши до смърт, докато го накара да запълзи в краката му.
През мъглата от тютюнев дим в задните помещения на „Грийн Ман“, сър Чарлз видя приближаващата се висока фигура. Сърцето му заудря като чук при вида на проблясващата златна обица на ухото на мъжа. Загърнатия в плащ посетител се движеше в абсолютна тишина. Той се наведе над масата, без да седне.
— Какви новини си ми донесъл, англичанино? Ти взе моето злато и сега очаквам свършената работа.
— Ами още малко. Почти съм открил скривалището на Блакууд.
— Почти ли?
Лицето на сър Чарлз почервеня.
— Още един ден и работата ще стане. Ако ли не, примамката ми ще бъде момичето на Сейнт Клеър. Тя ще ми го доведе, да я вземат мътните. И после аз ще ви го довлека точно както съм обещал.
На устните на чужденеца се появи тънка усмивка.
— Надявам се заради тебе, ferenghi, че това ще стане. Нямам милост към тези, които ме предават.
Милбанк се прокашля, треперещ под този студен поглед. Опита се да не гледа странния пръстен на мъжа. Той имаше фигура на диво животно, а зелените му очи бяха достойни за крал. Надявайки се да разсее неприятното чувство у чужденеца, той смени темата.
— Но защо Блакууд? За какво ви е този разбойник?
— Защото така ми харесва. Този човек някога беше под мое попечителство, но ми избяга. Той е единственият, който е успял да направи това — отговори мъжът. Тъмните му очи станаха по-сурови. — Единственият човек, който е все още жив, имам предвид. Но той ще плати за предателството си. Преди да съм приключил, ще ме моли да ускоря смъртта му.
Англичанинът потрепери.
— Е, късно е. По-добре да тръгвам. Имам да уреждам някои неща, преди да падне нощта.
Мъжът се усмихна хладно.
— Гледай да ги уредиш. И внимавай, англичанино. Превръщам се в опасен враг. Ще бъде жалко, ако се наложи да вкусиш отмъщението ми. Сега ме остави и се захващай с работата си.
Милбанк не дочака следваща покана. С побеляло лице той се запрепъва и почти избяга от задимената стая.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Слънцето вече бе високо, когато Силвър се събуди отне спокойния си сън. Раната малко я наболяваше, но силите й се бяха възстановили. След като се облече, тя наметна един шал и се отправи към лавандуловите полета, надявайки се да намери покой.
Изминаха часове, но тя не можеше да забрави отчаянието по лицето на Люс, когато излезе от стаята й в Уолдън Хол.
Здрачът я свари също толкова неспокойна и объркана, колкото бе при завръщането си в зори.
Лошото бе, че нямаше какво да прави. Тинкър и Брам бяха прогонили нападателите. Междувременно бяха свършили всичката неотложна работа, дори бяха излъскали къщата до блясък. Имаше прекалено свободно време и мислите й отново отплуваха към мъжа с кехлибарените очи. Дали се беше прибрал в Уолдън Хол с натежали от злато джобове или някой от хората на съдията бе изпратил куршум в сърцето му?
Не можеше да понесе мисълта за това.
През напрегнатите няколко дни Силвър не бе имала възможност да отдели време за дневника на баща си, но сега го измъкна от скривалището му. Имаше да прочете още много страници. Щеше да го направи навън, на хълмчето, което баща й обичаше най-много. Може би в тях беше ключът към смъртта му.