— Да, можеш да направиш нещо. Искам докато ме няма, ти и приятелите ти да продължавате да наблюдавате онзи склад. Скоро ще изпратя някого там, но искам да знам какво се върши през това време и най-вече какво пренасят.
— Смятай, че е направено, шефе.
Момчето си отиде, а Люс продължи да стои замислено на улицата.
— Какво ще правим? — попита Конър.
— Изглежда, Силвър и Брам са се заели с моята работа. Трябва да отида в Суолоу Хил. Чудя се как ще ги погледна след всичко, което съм преживял, за да оцелея. Но повече не трябва да причинявам страдание на семейството си.
Независимо от протестите на херцогинята, Индия и Иън, Силвър не се отказа от заминаването си за Кингсдън Крос. Бързаше да предаде новините за срещата със семейството на Люс, както и документите, които той търсеше. Мислеше да остави Брам в Суолоу Хил, но той реши въпроса, като я набута в каретата и скочи след нея.
На пътеката стоеше херцогинята, стиснала здраво бастуна си.
— Върнете се при нас — каза тя с прегракнал глас. — И, моля ви, доведете Люс със себе си.
Силвър кимна, усетила сълзите в очите си.
Брам извика на кочияша, конете потеглиха и Силвър беше на път за вкъщи.
Докато край тях се нижеха зелените хълмове, Силвър се замисли за последните страници от дневника на баща си, написани в деня преди смъртта му. Болка стисна гърлото й, като си припомни набързо надрасканите думи, нещо много необичайно за елегантния почерк на баща й.
Беше бързал. Беше се страхувал за живота си.
Няма повече време.
Те най-накрая прозряха триковете ми. Последния товар току що пристигна и ги забавих, колкото можах, но сега настояват да го прегледат сами.
Помни ме, скъпа моя Сузана. Помни добрите неща.
Те скоро ще бъдат тук и аз повече не мога да играя тази опасна игра. Уморих се до смърт. Тази нощ ми се стори, че отново виждам скъпата си Сара. Стоеше до орловите нокти и ме викаше, усмихвайки се, както винаги.
Тогава разбрах, че времето ми е дошло.
Така че няма да се съпротивлявам, когато те дойдат. Вие с Брам сте в безопасност с Арчибалд и добрия честен Тинкър. Моля се, те да ви запазят, за да откриете тези думи.
Шум.
Идват.
Няма повече време.
Скъпо мое момиче, целуни Брам от мене. Винаги пом ни, че ви обичам…
Силвър се взираше в пейзажа и бършеше очите си. Брам я наблюдаваше разтревожено.
— Какво има, Сил? Нещо с Люс ли?
— Нищо, миличък. Скоро ще си бъдем у дома, после всичко ще бъде наред… Ще ги намеря, татко! Ще разбера защо са го направили! Ще се погрижа този път да не спечелят! Но първо трябва да спася някого, когото обичам!
Иън Деламиър гледаше в далечината с присвити очи.
— Какво има, Иън? Изглеждаш като куче, нахапано от бълхи — подхвърли Индия.
— Не желая внучката ми да говори така, чу ли моми че? А ти, Иън, най-добре ни обясни какво кроиш.
Младият мъж подритна с върха на лъснатия си ботуш едно камъче.
— Успяхте ли да видите другата скица в бележника на Брандън?
Херцогинята намръщено поклати глава.
— Е, аз успях. Навсякъде бих разпознал това дълго лице и тази арогантна уста. Беше Деймиън Ренуик и искам да знам как Люс се е забъркал с такъв негодник. Той е много опасен и мисля, че ако нещата стоят така, както подозирам, Люс ще има нужда от помощ.
— О, чудесно! Отивам да си облека нещо по-удобно — заяви Индия.
— Да не съм те видяла повече с бричовете на брат ти! — извика херцогинята, но нямаше кой да я чуе. — Знаеш ли нещо повече за този, Ренуик, Иън?
— Има много неща около този човек, но досега не могат да го обвинят в нито едно от тях, поради липса на доказателства. Отивам да изпратя съобщение до Лондон, но щеше да е по-добре, ако Силвър Сейнт Клеър ни бе казала къде се намира Люс. Да я последвам ли, бабо?
Херцогинята въздъхна.
— Не, тя беше непреклонна. За нея е въпрос на чест, както и за него. Но ако Люс смята, че не може да се до вери на собственото си семейство, тогава каква надежда ни остава? Все пак да изчакаме ден-два. Уверена съм, че мис Сейнт Клеър ще дойде с новини или ще изпрати самия Люс.
Ако му е възможно да дойде, мрачно си помисли Иън, чудейки се в каква каша се е забъркал този път брат му.
Тъкмо бяха седнали за ранна вечеря, когато вниманието им бе привлечено от невероятен шум в коридора. Херцогинята смаяно вдигна поглед и след секунди в столовата нахлу пребледнелият иконом.
— Той е — изкрещя Джефърс. — Там, навън! Тъкмо сега — сега!
Бедният човек, изглежда, не можеше да свърже думи те в изречение.
— Джефърс, да не си пил? — хладно попита херцогинята.
— Със сигурност не съм, Ваша светлост, но скоро ще го направя. О, да, всички ще го направим!