Усети как страхът нахлува в душата му. Когато след миг излезе от стаята, лицето му беше твърдо като гранит.
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Плискаха вълни.
Някъде в далечината се чуваше писък на морски птици.
Поклащане, докато греблата потъваха и излизаха на повърхността.
Силвър отвори очи в тъмнината. Бяха я заловили в храсталака пред мелницата. Прокле се за глупостта си само миг, след като ги видя. Люс никога не би я призовал на такова опасно място. Защо не беше помислила, преди да хукне?
Но сега бе твърде късно, помисли си Силвър, усещайки вкуса на кръвта в устата си. Беше завързана и захвърлена в някаква лодка. Чу приглушени гласове. После я грабнаха груби ръце и я натикаха в мелничарски чувал.
Повдигаше й се. Люлееше се напред-назад, увиснала на рамото на похитителя. Чу се проскърцване на врата. После я захвърлиха върху студения под. Острие преряза грубия чувал.
В следващия момент Силвър се взираше в пламъка на свещ.
— О, добре дошла, скъпа моя.
Премигвайки, тя скочи на крака и се втренчи в мъжа пред себе си. На едното му ухо висеше обица и очите на мургавото му лице бяха сурови.
— Кой, по дяволите, сте вие? — попита гневно Силвър, макар че едва се държеше на краката си.
Мъжът се изсмя.
— Какво, никакъв страх? Отлично! Намирам това за доста забавно у една жена.
— Със сигурност това няма да ви се понрави — из съска Силвър и се опита да ритне мъжа. Не улучи и само миг по-късно ръцете й бяха завързани с дебело въже.
— Така е по-добре — изръмжа той. — Това ще охлади войнственото ти настроение.
— Не разчитай на това — троснато каза тя. — Кой си ти?
— Позволи ми да се представя. Аз съм Хамид бин Салим, капитанът на гвардията на алжирския паша. И понеже бях толкова откровен с тебе, мисля, че е време да отговориш на въпросите ми.
— Как ли пък не!
— Тигрица, а? — тихо каза похитителят й. — Но се чудя дали ще бъдеш толкова бясна след няколко минути.
Сърцето на Силвър заби силно. Възможно бе да са хванали Брам. Краката й изтръпнаха при мисълта, че брат й можеше да попадне в ръцете на този звяр. Но тя реши да покаже на престъпника, че не се страхува.
— Съмнявам се — кисело каза тя.
— Колко неприятни сте вие, англичанките. Нашите жени са далече но сговорчиви — благодарение на Аллах.
— Благодарение на камшици и грубияни като тебе.
Похитителят се усмихна.
— Какво искаш от мене? — попита тя.
— Много е просто. Първо искам записките на баща ти и дневника му. После искам товара със злато, който скрих в сандъчетата с лавандулови насаждения, изпратени от Средиземноморието в деня преди смъртта му.
Силвър стисна юмруци. Изведнъж още част от мозайката дойде на мястото си. Значи той беше един от онези, които са искали да замесят баща й в някакъв пъклен план.
Но тя се постара да прикрие вълнението си.
— Не знам нищо за никакъв товар. Много внимателно прегледах нещата на баща си и не намерих никакво злато, уверявам те. Сигурно вече знаеш това, тъй като си претърсил работилниците.
— О, да, но само глупак не би скрил добре такова богатство, а ти скъпа далеч не си такава.
Хамид извади украсена със скъпоценни камъни кама от пояса си. Насочи извитото й острие към гърлото на Силвър и каза:
— Мисля, че е време да ми отговориш, невернице, къде е скрито златото?
— Няма никакво злато. Да не мислиш, че не бих го използвала?
Хамид сви рамене.
— Ако си толкова умна, колкото си мисля, няма да го използваш. Лавендър Клоуз отдавна е под наблюдение. Трябва да си забелязала.
Силвър го изгледа заплашително.
— Пусни ме! Нямам нищо твое!
Хамид се засмя хладно.
— О, имаш, Госпожице Сейнт Клеър. Почти хиляда лири в злато!
— Лъжеш!
— Ни най-малко! Но ти си упорита като баща си. Какво нещастие, че хората, които изпратих при него, се оказаха глупаци.
— Какво имаш предвид?
— Когато баща ти вече не ни беше от полза, бяха изпратени хора да го отвлекат. Той не можеше да си позволи да откаже предложението ни, понеже неговите растения бяха идеално прикритие.
— Но той отказа да върши мърсотиите ви!
— О, скъпа, само няколко седмици мъчения и той щеше да се съгласи на всичко. Просто онези глупаци отвлякоха друг вместо него. Бяха се объркали в проклетата мъгла. Доведоха човек с червен карамфил на ревера, а не с червена роза.
— Люс — каза Силвър, най-после разгадала мистерията.
— Да, вместо баща ти, отвлякоха възхитителния маркиз Данууд. Докато открихме грешката, вече беше твърде късно. Пленникът бе държан изолиран повече от година по нареждане на приятелите ни в Лондон. Знаеше прекалено много и не можехме да допуснем да се върне. А с баща ти приключих много бързо.