— Но големите метални обекти с компоненти от чист силиций и разни други сочни материи са продукт единствено на интелигентен живот — казах аз.
— Точно така — каза Джо. — Което означава, че имаме най-сериозни доказателства, че интелигентен живот се среща в пространството, защото обекти като този, на който сме, трябва да се срещат доста често. Иначе тези вируси няма как да съществуват. А това значи също, че интелигентният живот е и стар, може би на десет милиарда години — достатъчно за някаква метална еволюция, образуваща живот по формула метал-силиций-масти, както ние образуваме живот по формулата нуклеиди-белтъци-вода. Достатъчно време, за да възникне паразитен живот по продуктите на човека в космоса.
Казах:
— Звучи така, като че ли винаги щом някаква интелигентна форма на живот създаде пространствена цивилизация, не след дълго тя става обект на нахлуването на паразитите.
— Точно така. И това трябва да се държи под контрол. За щастие, тия тук се убиват лесно, особено сега, докато се формират. По-късно, когато са готови да се измъкнат от Компютър Две, предполагам, че ще пораснат, обвивките им ще се втвърдят, вътрешностите им ще се стабилизират и ще се приготвят, както спорите, да се носят още милион години, преди да си намерят нов дом. Тогава може би няма да бъде лесно да бъдат убити.
— Как ще ги убиеш?
— Аз вече ги убих. След като разчупих първото, само докоснах другото, което беше тръгнало инстинктивно да търси метал, за да започне да си прави обвивка — и това докосване го свърши. Следващото дори не докоснах, само ритнах стената до него и звуковите трептения разтърсиха вътрешността му на прах. Така че сега нищо не могат да ни направят — нито за нас, нито на компютъра. Само трябва да ги разтърсване здраво.
Нямаше нужда да обяснява — и това ми стигаше. Той бавно си сложи ръкавиците и удари стената с едната. Тя го отхвърли и той ритна стената, където я доближи.
— Хайде, почвай и ти! — извика ми той.
Опитах се и известно време карахме така. Не можете да си представите колко е трудно да удариш стена при нулева гравитация — поне нарочно, и да я удариш достатъчно, че да я разтърсиш. Успявахме толкова често, колкото и не успявахме, или понякога успявахме да ударим лекичко, колкото да започнем да се въртим, но не и да издадем някакъв звук. Много скоро се задъхахме от усилието.
Но вече бяхме посвикнали. Продължихме и в края на краищата събрахме още вируси. Отвътре всички имаха вече само прах. Очевидно бяха пригодени за празни, автоматизирани обекти, които като съвременни компютри, не вибрираха. Предполагам, че поради това са изградили изключително неустойчиви метални структури — достатъчно нестабилни, че да изградят свойствата на проста форма на живот.
— Мислиш ли, че сме свършили с всички? — попитах аз.
— Откъде да знам? Едно да е останало, ще погълне умрелите заради металните запаси и ще почне всичко отначало. Хайде да разтърсим още малко.
Продължихме, докато се уморихме толкова, че вече ни беше все едно дали е останало още някое живо, или не.
— Естествено — казах, — Планетарната Асоциация за Научни Изследвания няма да се зарадва особено много, че сме убили всички.
Предложението на Джо какво да прави ПАНИ беше силно, но непрактично. Той каза:
— Виж какво, нашата работа е да спасим Компютър Две, няколко хиляди живота и както се оказа — и собствения си. Сега да решават дали да си поправят компютъра или да го строят наново. Това си е тяхна работа. ПАНИ може да използува и умрелите екземпляри, а това не е малко. Ако поискат живи, предполагам, че ще намерят някои да се носят из тези райони.
Аз казах:
— Добре. Предлагам да съобщим на Централния Компютър, че ще позакърпим Компютър Две, колкото да може да работи и ще останем, докато пристигне екип за по-сериозни поправки, или каквото е необходимо, за да се предотврати ново нахлуване на паразитите. Междувременно, няма да е лошо да се видят другите компютри и да се направи система, която да предизвиква вибрации, щом се появи спадане на вътрешното налягане.
— Много просто! — каза Джо ехидно.
— Имахме късмет, че ги открихме тъкмо сега.
— Чакай малко — каза Джо и в погледа му се четеше сериозна тревога. — Не ние ги открихме. Те ни откриха! Ако се е развил метален живот, мислиш ли, че е вероятно това да е единствената му форма? Ами ако такива форми на живот комуникират някак през огромните пространства и сега други се приближават към нас да си похапнат? Или пък други видове — всички в търсене на нов, сочен фураж от една още недокосната космическа цивилизация. Други видове! Някои достатъчно издръжливи на вибрации. Някои, които са подготвени да нападат селищата в орбита. Някои, които са достатъчно големи, за да реагират гъвкаво на опасностите. Някои, о боже, които може да са способни да нападнат Земята заради метала в градовете? Това, което ще докладвам, което трябва да докладвам е, че сме открити!