— Благодаря ви, доктор Робинсън. Предполагам, имам късмет, че се срещам с психолог, който не ме оставя да подценявам слабостите си.
— Такава съм си аз — гадже с пълно обслужване.
— Само не го включвай в служебната оценка.
— Не се притеснявай — имам отделно досие с всички твои недостатъци само за домашна употреба.
— Е, който и от тях да се е проявил вчера, съжалявам и съм готов да се поправя.
— Аз също. И така, какво предприе, след като те зарязах на сухо снощи?
— Аз ли? — Вкамених се.
— Да, ти. Какво прави снощи?
Скапаният ми от изпитите бири мозък затърси отчаяно правдоподобна полуистина.
— Ами, двамата с Кайли работихме до доста късно. После решихме да хапнем.
— Къде отидохте?
— В някакъв полицейски бар с що-годе прилична храна.
Безименно звучеше безобидно. Ако беше нещо запомнящо се, щях да си спомням името.
— Било е забавно.
— Не толкова, колкото две нощи с теб в апартамента в „Стийл Тауър“. Но нали ме познаваш — възползвам се максимално от това, което е на разположение. Така че, щом се появиш, имай предвид, че отварят едно ново гръцко заведение до…
Телефонът ми избръмча. Беше капитан Кейтс.
— Съжалявам, шефът е на другата линия. Трябва да отговоря.
— Ще се видим по-късно — каза тя.
Приех обаждането на Кейтс.
— Джордан, колко бързо можеш да дойдеш тук? — попита Кейтс.
— Веднага. Тъкмо се канех да тръгвам.
— Направи го бързо. Очаквам посетител след петнайсет минути и ви искам тук двамата с Макдоналд, за да ми помогнете да се оправя с политиците.
— Ще дойдем. Тъкмо с Кайли започваме да градим добри отношения с кмета.
— Не става дума за кмета — каза Кейтс. — С нея мога да се оправя и сама.
— Кой е тогава?
— Човекът, който може да накара нещо да се задвижи в този град по-бързо от кмета или от когото и да е от нас. Хъч Олдън.
Стиснах очи. Главата ми пак забуча.
31.
Ако имах някакви съмнения кой притежаваше кадилака, паркиран пред управлението, регистрационната табела го съобщаваше в оранжево и черно. ОЛДЪН 1.
Кайли ме чакаше на предното стълбище.
— Как дойде толкова бързо? — попитах.
— Събудих се рано, взех колата и вече седях в закусвалнята, когато Кейтс се обади. Хъч Олдън се появи преди няколко минути. Очаква ни.
— В какво настроение е?
— Доста дружелюбно — отвърна тя. — Но типове като него никога не си разкриват картите. Беше превключил в режим милиардер с добро сърце, човек от народа, загрижен за всички — също като снощи.
— Само че снощи беше обсебен от метеоритния дъжд. А тази сутрин може да е порой от лайна. Хайде да се качим в кабинета на Кейтс и да разберем.
Олдън ни поздрави сърдечно. Кейтс пое водещата роля.
— Господин Олдън тъкмо ми казваше, че кметът е уредил срещата ви с него — каза тя, сякаш току-що го бе чула за пръв път. — И той беше така великодушен да дойде в управлението, за да продължим…
— Кметът е зает — прекъсна я Хъч. — Оценявам нейната лична загриженост за семейството ни, но защо да я занимаваме пак с това? Сигурен съм, че можем да решим всичко тук, на равнище отдел.
Заплахата беше явна.
— Сигурна съм, че можем. — Кейтс се включи в играта.
— Внукът ми е добре — каза Олдън. — Веднага щом си тръгнахте, отидох да се видя с Хънтър и не щеш ли — Трип се обади, докато бях там. Казах му, че бихте искали да говорите с него, но той е толкова разстроен от смъртта на Питър, че се нуждае от няколко дни да се съвземе.
— Това е разбираемо — отбеляза Кейтс, — но при разкриването на което и да е убийство нашият враг е времето. Може би ще успеете да уредите телефонен разговор между него и детективите.
— Ако смятах, че той би помогнал по някакъв начин, бих ви услужил с радост — отвърна Хъч. — Но го разпитах подробно, той не знае нищо. Дори не е разбрал за убийството, докато не се появи в новините. Мисля, че най-доброто решение е полицията да продължи по следите, с които разполагате, и да оставим Трип да се справи със загубата. Щом преживее скръбта си, ще се погрижа да бъде на разположение за всякакви въпроси. Можете ли да направите това за мен?
А това означаваше: Ако кажете „не“ ще се обадя на моята приятелка Мюриъл Сайкс.