Фред се засмя.
— Не, наистина. Тя ми довери, че с твоята партньорка сте двама от най-умните детективи в града.
— Благодаря — казах, гледайки Черил. — Само че и най-умните ченгета могат понякога да направят нещо глупаво. Прав ли съм, докторе?
Тя кимна. Стори ми се, че не беше щастливо кимване. Разговорът ни отпреди няколко часа продължаваше да витае в главата ми. Бях се показал не просто безчувствен. Бях се показал като емоционално повреден. Трябваше да удвоя старанието си.
— Съжалявам за майка ти — изрекох толкова състрадателно, колкото успях. — Как се справяш?
— Майка ми ме отгледа сама — отрони Фред. — Винаги сме били близки и не мога да понеса мисълта, че… — Той замълча, без да успее да завърши изречението.
Вдигна ръка и извърна глава от нас. Отне му цели десет секунди, за да се овладее.
— Както и да е — продължи, насилвайки се да прозвучи по-бодро. — Та щом ме питаш как се справям… Отговорът е, че се справям дяволски по-добре, отколкото ако се налагаше да понасям това сам. Нямаше да стигна доникъде без Черил. Тя е ангел.
— Като че ли не знам — казах и обвих ръка около Черил. — Голям късмет е, че я имаме.
Останах така, изпъчил гърди, със сдържана усмивка, сякаш очаквах Фред да извади фотоапарат и да направи снимка на щастливата двойка.
Ала на него не му трябваше фотоапарат. И така схвана картинката. Усмихна се неловко на Черил.
— Дали да не ви оставя сами… Ще те почакам отвън. Радвам се, че се видяхме, Зак.
И изчезна по-бързо, отколкото можеш да кажеш „трима са много“.
Черил се измъкна изпод ръката ми.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита.
— Кое? И не ми обяснявай, че съм бил безчувствен. Казах му, че съжалявам за майка му.
— И веднага щом той обясни колко е благодарен, че съм била до него, ти ме сграбчи и беше готов да му налетиш като разгонен слон.
— Стига де, просто ме свари неподготвен. Не очаквах да се натъкна на бившия ти съпруг. Мислех, че ще вземеш влака сама.
— Не исках да се оставя на милостта на Метро-север, така че Фред ме докара. Но това не е причина да се държиш като… като пещерен човек.
— Съжалявам — промърморих. — Аз ревнува. Аз не знае какво друго прави.
Тя се засмя.
— Ти си безнадежден случай.
— Не съм безнадежден. — Приближих се към нея. Само малко повреден.
Прегърнах я през кръста и я привлякох към себе си.
— Всичко, от което се нуждая, е добър терапевт.
На вратата се почука и Кайли нахлу вътре, без да изчака отговор.
— Училището „Барнаби“ — каза тя.
За втори път за няколко минути се наложи с Черил да се отдръпваме бързешком един от друг.
— Какво става? — попитах.
— Обади се онзи учител, Райън Медисън. Току-що се чул с Трип. Иска да се срещнем с него в кабинета на директора. Веднага.
Последвах Кайли към вратата, обърнах се и погледнах прощално Черил.
— Само отлагаме прегръдката, нали така? — попитах.
Тя кимна, този път беше по-щастливо кимване.
— Ако имаш късмет — каза.
34.
— Какво, май вие с Черил отново сте най-щастливата двойка в Деветнадесети? — попита Кайли, докато даваше газ и изскачаше на Шейсет и седма улица.
— Косвени улики — отвърнах. — Положението не е толкова розово, колкото може да ти се стори. Тъкмо умолявах за прошка, когато ти нахълта.
— Каква глупост направи този път?
— Натъкнах се на нейния бивш и може би се държах малко като задник.
— А когато казваш малко, значи си бил пълен задник.
— Накипя ми.
— За Бога, Зак. Майката на бедния човек умира.
— Всички си имаме дефекти в характера. Ти например караш, като че сме с крадена кола.
— Поне ще те закарам там, където трябва да отидем — каза тя, без да отпуска педала за газта. — А ти ще катастрофираш, ако не вземеш незабавно мерки за ограничаване на щетите във връзката ти. Познавам човека, който може да ти помогне. Казва се Скот Кофман. Ще ти дам визитката му.
— Ти сериозно ли? Вече излизам с терапевт. Смяташ, че друг психар ще помогне? Благодаря, но нямам нужда от доктор Кофман, за да оправя връзката си с Черил.
Тя се засмя.