Той излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си.
Медисън вдигна телефона.
— Трип, какво става? Къде си?
— Добре съм. В станцията на метрото съм, на ъгъла на Източен Бродуей и улица „Рътгърс“. Трябва да говорим.
— Трип, няма как да пропусна часовете си. Може да се срещнем след работа.
— Какво ще кажете за онова място, където вечеряхме, след като снимахме сцената с кражбата на кола. Спомняте ли си?
— Да. Ще се постарая да стигна до пет часа.
— Ще бъда там — обеща Трип. — Споменахте ли нещо на баща ми?
— Да, казах му, че съм учител и нямам желание да се забърквам в семейната ви драма. — Медисън въздъхна тежко. — Но изглежда, е неизбежно.
41.
Хънтър се качи отзад в аудито на Блекстоун и затръшна вратата.
— Карай ме вкъщи — изсумтя той. — Имаш ли нещо за пиене тук?
Сайлъс извъртя очи. Да, бе. Ще пратя на масата ви сомелиера с винения лист.
— Съжалявам, шефе — каза той, докато потегляше. — Искате ли да спра по пътя?
— Не. Искам да се обадиш на твоите хора и да ги накараш да направят пълно проучване на оня мазник от частното училище, Райън Медисън.
— Какво да търся?
— Обичайното — отговори Хънтър. — Наркотици, проститутки, укриване на данъци, всичко, каквото и да е.
— Останахте там само петнайсет минути. Какво е направил?
— Кучият син не иска да сътрудничи. А в момента той е единствената ни връзка с Трип. Та затова му казах следващия път, когато се чуе с него, да се обади на мен, а не на ченгетата. Да си бъдем полезни един на друг. И обещах да му платя за неприятностите. Сложих парите на бюрото му.
— И какво?
— Изживява се като честен бойскаут, заяви, че не вземал подкупи. Хубаво. Я да видим що за бойскаут е всъщност. Искам да науча всяка мръсна малка тайна на тоя тип. Документи, снимки, всичко, каквото успееш да изровиш за него.
— Ами ако е чист? — усъмни се Сайлъс и зави по Осемдесет и пета улица.
— Никой не е чист. Никой.
— Така е, но искам да кажа, че той е учител. Учителите получават глоби за паркиране, обаче не мамят данъчните. Не продават наркотици. Ами ако няма нищо?
— Тогава измисли нещо — избухна Хънтър. — Искам утре по това време да притежавам копелето.
— Добре, добре, ще се справя.
— Не ти. Казах да накараш хората си. А твоята задача е да проследиш Медисън. Остави ме у дома, а след това се върни и наблюдавай всеки негов ход.
— Да внимавам ли за нещо по-специално? — попита Сайлъс.
— Господи, да ти го нарисувам ли? Този тип е топла връзка с проклетата полиция. Направил го е два пъти и ще го стори отново. Искам да се залепиш за него. Да видиш какви ги върши. Да видиш къде ходи. И ако отиде при ченгетата, искам да го знам.
— Ще го направя — обеща Сайлъс, като се чудеше как Питър Шевалие е успявал да понася този арогантен тъпанар цели 23 години.
Той остана безмълвен през останалата част от пътуването до Източна осемдесет и първа улица.
— Не се помайвай. Обади се на хората си — заяви Олдън, после излезе от аудито и затръшна вратата.
— Да се обадя на моите хора — промърмори Сайлъс.
Погледна часовника си. В Мумбай наближаваше 23 часът. Извади телефона си и набра име.
Вивек отговори след първото иззвъняване.
— Ес Ди Би, проучвателни услуги. Вивек е на телефона.
— Надявам се, че не си планирал да спиш тази нощ, Вивек — заговори тихо Сайлъс. — Хънтър Олдън ми се е лепнал на задника. Иска проучване трета степен на Райън Медисън.
— И какво смята господин Олдън, че е извършил този нечестив господин?
— В това е проблемът. Медисън не е някой от нашите обичайни брокери на влияние от съмнителен характер. Той е учител в училището „Барнаби“ в Ню Йорк. Възможно е най-укоримото нещо, което е правил, да е това, че е ядосал Олдън, отказвайки подкуп. Може да се наложи да бъдем гъвкави…
— В такъв случай се надявам, че господин Медисън е образцов гражданин. Винаги ми е било по-забавно да изработвам скелети, за да ги подхвърля в гардеробите на хората, отколкото да изравям истински. Що за училище е това „Барнаби“?
— Само за момчета.
— О, моля те, Сайлъс — засмя се Вивек. — Така правиш нещата твърде лесни.